СРЕДНОВЕКОВНАТА УСТРОЙСТВЕНА СТРУКТУРА НА СОФИЯ –
АНАЛОГИЯ С ДРЕВНОБЪЛГАРСКИ ПРИМЕРИ

Въведение в темата – основания за възникване на хипотези
София е от най-старите градове в Европа. В историческото му развитие има характерни моменти, които правят наследената пространствена структура отличителна от повечето съответстващи по хронология на големи европейски градове – напр. според теорията за пълна подмяна на уличните направления след Освобождението (приложена сравнителна схема от кадастрални планове 1878-1879г.).
До скоро данните за града от Средновековието бяха малко и несистематизирани. София бе „град с неизвестно развитие” за около шест столетия – до средата на XIXв. Археологическите проучвания през последните години – свързани с реализацията на проекта за Античен Културно-Комуникационен Комплекс „Сердика”, разкриват факти, потвърждаващи не само наличието на мощна средновековна стратификация в историческите слоеве, но и провокират изказани вече хипотези за средновековно-българския произход на т.н. османска селищна структура.
Прието е да говорим за българско средновековие по нашите земи – като хронология и културно явление, между VII–XIVв.; след което - за средновековна османска култура (архитектура) между XIV–XIXв.; за българска Възрожденска - след средата на XIXв. и т.н. Понятията „ранен”, „късен” в тази класификация са по-скоро в хронологичен отколкото тематичен, стилов (типологичен) или знаков смисъл. Така, има достатъчно данни за римския град Сердика – един типичен, богат римски град възникнал около минералните извори още при първите инвазии на империята по тези земи (първа половина на Iв.) и наситен с много история през столетията; има данни за късния османски период и за следосвобожденското развитие на града. Твърденията за тракийско поселение, върху което възниква Сердика (според някои източници - Сердополис) са хипотетични – всъщност има артефакти с около петхил. годишна датировка, след което дълго прекъсване на урбанизацията. Има исторически сведения за присъствие в територията на Филип Македонски и на Александър Македонски, но не и за селище. Съществува любопитна теория, че наименованието Сердика произтича не точно от тракийското (някъде – скитско, келтско) племе обитавало конкретното място, а по-скоро от наименованието на регион простиращ се до територии в днешна средна Италия (някъде се прави аналогия и с наименоватието Сардиния) - градът е бил претория (префектура) на широк ареал известен със същото наименование, а по-късно - префектура на диоцез (Вътрешна) Дакия, според въведеното от Константин I в началото на IVв. административно деление на империята. Най-близки материални следи от тракийски погребения има около църквата „Св. София” – твърде далеч за времето си, от границите на първия римски лагер.
Известен факт е, че османските завоеватели и заселници в първите периоди на разрастване на империята си - XIII-XIVв. не са имали практиката да градят „свои” градове а дълго време – и типологично „свои” сградни архетипи. Теорията не е нова; в нейна подкрепа са твърде показателните сравнения с антична и средновековна архитектура от местата където е минало преселението им – по югозападна дъга от Байкал до Балканския полуостров; сравнения и с древната (Велико)българска архитектура. В началото на същия период прабългарското преселение тръгва от съседни тогава на турците територии и достига по северозападна дъга до Балканския полуостров – шест века преди тях. Турците са идвали с презумпцията, че продължават по-нататъшните си завоевания (достигайки в средата на XVIв. до Виена, и в края на XVII – също за втори път) и са „бързали” да пригодят намереното на завоюваните места; основно са ползвали местното население и неговите познания и можещи представители за пригаждане на тази материална среда, те дори не са  оставяли крепостни стени около градовете си, разчитайки (не без основание) на непобедимостта си. Вероятно тази практика има и други основания.
Изграждайки теза за типологична принадлежност на недвижим материален обект, респ. селищна структура е важно да се изясни хронологическата му и териториална принадлежност към вече доказани исторически модели. Базирайки се на все по-широките тълкувания за турско владичество/присъствие по земите на Балканския полуостров, се поражда хипотеза за продължаващо българско владение върху Западнобългарските територии чак до края на XVв. Падането под турска власт не е еднократен акт и годината на превземане на Търново – 1394, съвсем не може да се приеме за момент на цялостен обрат в управлението, общественото устройство, културата и традициите по българските земи; по-верно е твърдението, че процесът на насищане с османско присъствие започва още след смъртта на Иван Асен II, с отслабване на държавата и династическите междуособици, поканили първите селджуки като съюзници и гости в България, и продължава повече от две столетия до пълното завоюване на Балканите.
Средец остава във владение на български феодали чак до края на XV в., с периодични прекъсвания, като между началото на XI и края на XIIв. е неколкократно разрушаван и обезлюдяван – по време на войните на Самуил с Василий II и после – по време на поне три кръстоносни похода. Следва относително спокоен период за територията, до появата на османците тук след средата XIVв. Водят се много битки при София и в околностите, като градът е превзет в 1382г., но - без да са известни много данни за формата на управление в нецентрализираната тогава Османска държава, първите сведения за това че София е „турски” град са средата на XVв. До 1422г. част от европейските държави, вкл. Рим продължават да титуловат пребиваващия в Белград Константин II Асен български цар (до годината на смъртта му). В описание и графична схема „карта на света” от Фра Мауро от 1459г., е отбелязана държавата Bolgaria. Съществуват множество писмени данни и материални свидетелства за действителното по същото време управление на тези земи от български владетели (войводи), като най-късните са от 1493г. – обновяването и изписването на Кремиковския манастир от воеводата на Софийското воеводство Радивой! Първото доказателство за османска отседналост в София е Черната джамия от 1528г. (строител - Мимар Синан).
В последно време са ситематизирани не малко писмени документи, описващи състоянието на града още от периода след турското заселване в него. Може да се цитират описанията на: пътешествениците Джакомо Касталди от 1546г. и Ханс Дерншван от 1555г., римо-имперския посланик Давид Унгнад от 1572г., на пътепис от 1665г. и множество други в по-късни периоди. В цитираните документи се говори за благоустроен град, в който явно личат запазени елементи от късноантичното строителство – принципията (Praesidium-Praetorium), баните, булевтерионът, част от крепостни стени и др. Това са фрагменти от суперструкция на сгради и съоръжения още от II-IIIв., които са служили за основи и надграждане с нова функция. Тяхната структура е определяла геометричното развитие на градския център чак до 1944г., когато е разрушен от бомбардировките на София и започва почти цялостното му преизграждане (по Хр. Генчев).
Първи известни следсредновековни документи, отразяващи графично някаква визия за състоянието на селището София, са от края на XVIIв. Тук е показана гравюра от 1690г. на Якобус Хоревайн. Колкото и да е схематична, на нея, както и на топографската скица на инж. Йохан Баптист фон Ребаин от 1740г. е илюстрирана ясна ортогонална квартална структура, с непроменяеми направления на основната римска улична мрежа – разпознаваема и днес.
Горните факти пораждат хипотезата за наличие поне до XV-XVIв. на селищна структура, която не е възможно да е била все още повлияна и дори първоначално нарушена от османски традиции и практики – доколкото такива изобщо могат да бъдат класифицирани към този момент.
Така, първо – „неясният” времеви период в който се предполага че се развива т.н. османска селищна структура на София силно се стеснява – до около две столетия, и от друга страна – появяват се доказателства за приемственост през широките исторически периоди. Като се има пред вид преломната история на селището – често разрушавано и преизграждано в античността и средновековието, откриването на устойчиви структурни характеристики чак до средата на XVIIIв., поражда твърдението за формиране и поддържане на тези характеристики в резултат на устойчиви местни традиции с дълбоки корени в генезиса на обитателите – далеч преди XVв. и съхранени и след XVIIIв., т.е. в традициите на „(древно)българското градоустройство”.

Средновековна София – Средец
Типологични белези на селището, техният произход, анализ на примери
Историческите данни за първо българско присъствие в града са от 809г. – при завоюването му от хан Крум. Преименуван е на Средец (за първи път името се споменава в хроника от XIв.). Явно дълго след това градът – като вътрешен за широко разрастналата се държава, не е бил от особено стратегическо значение и липсват данни и изявени материални следи. Спорно е и владението към началото на IXв. – въпреки твърденията във византийски източници, че е римски (византийски), знаем че цялата северна балканска територия на империята (Мизия) е изоставена в края на VIв. след многократни набези на хуни и готи - в края на IVв. вестготите формират мощно държавно обединение простиращо се чак до Рим, а в началото на VIIв. Сердика е завладяна от обединените авари и славяни (617г.), след което няма други сведения до завоюването от хан Крум.
Находки датирани след Xв., маркират постепенни корекции в римската улична мрежа, надграждане на съществуващи мащабни постройки със значително по-нетрайни от камъка използван от римляните (византийци) материали и столетното насипване на периодично разрушавани обекти, което води до една сравнима с късно датираната – в основните й направления, османска планировъчна структура. Корекциите се изразяват в постепенно стесняване на пътищата (улици) при надстрояване върху предишни сградни останки. Съвременно геодезичното рефериране на данни от различни архивни източници приближава трасетата на основната средновековна улична мрежа до ортогоналната римска структура, като разчитането на направленията на кардо и декуманус е ясно дори и в криволичещите тесни възрожденски улички.
Друг (един от не малкото) впечатляващ факт за късносредновековна (османска) София, е липсата на данни за диференцирането му на турски, български др. по етнически принцип махали - много характерен, дори задължителен принцип при турската урбанизация. Но този факт надали може да се обясни само с традиции в селищното изграждане.
По този начин, до скоро пораждащият хипотези въпрос - как при пълното препланиране на града след 1879г., от хаотичната късноосманска структура се (само)възпроизвежда – без наличие на тогавашни археологически данни и проучвания, античната ортогонална структура, е на път да намери логичен отговор – просто се „поизправят” основните улици, следвали през столетията направленията кардо и декуманус и останалата улична мрежа е подведена по тях! Основният софийски булевард „Тодор Александров”, формиращ т.н. западно направление на столицата, лежи плътно над декуманус максимус, дори триъгълното разклонение между бул. „цар Освободител” и „Дондуков” плътно повтаря разклоненията на два римски пътя събиращи се пред една от източните порти на Сердика (вж. схеми).
Ползвайки понятието (древно)български архетипи и структурни модели, визираме достатъчно разпознаваеми и утвърдени във времето примери с характерни отлики – на хронологичен, териториален, климатичен, верски, и общественоорганизационен принцип, но все пак подчиняващи се на общо строително ниво за периода, на единство в природогеографски, стратегически произход, т.е. следва в общи принципи на изграждане на селища, на наложени стилови характеристики, на обща религия и бит на съседни народи, да отчетем спецификата на дадения модел.
За римляните кардо и декуманус са осмислени като основни структурообразуващи селищни направления, те са еманация на реда и разбирането за йерархично съподчинение между социалните и структурни елементи на селището. Произтичат от развитието на via praetoria и via principalis в римския военен лагер, от който се развиват повечето селища в завоюваните римски провинции. Двете направления са носители на строги формобразуващи правила за подредба на основните военни и цивилни обекти. Свързват се с важни римски пътища в територията и наличието на последните или предстоящото им изграждане е един от основните фактори определящи създаването на град, ведно с други – климатични и стратегически дадености. Около via praetoria (кардо) се разполагат основни военни и митрополитенски постройки и съоръжения, а около via principalis (декуманус) – постройки с важно градско, религиозно, търговско и социално съдържание. Почти винаги, особено в късните периоди на империята via praetoria е по-издължена и предпоставя правоъгълното, насочено на север развитие на града, вероятно с някаква символика за приоритета на военния характер на градовете развили се от военни лагери, а вероятно и поради философско-верски убеждения - via principalis „сочи” към Рим, а via praetoria „сочи” към все още незавоювени земи ... Същата характеристика има и антична Сердика. Много дълго време градът се е развивал в направления юг-север, докато в средата на XXв. не се оказва „притиснат” при разширението си от двете срещулежащи планини – Витоша и Стара планина. Следват опити за препланиране на централни градски зони, които създават по-скоро дългосрочни затруднения отколкото решават проблеми. Началото на „обръщането” на развитието на града се слага с пробива на бул. „цар Освободител” през дворцовата градина и свързването му с бул. „княз Дондуков”, отразено в два последователни плана от 1910г. Постепенно става ясно, че бързото развитие в направления изток-запад се нуждае от драстични пробиви в централната градска част, на каквито и до днес не се решава никое градско ръководство – това е една от главните предпоставки за обезлюдяването на тази централна част поради комуникационна недостъпност и нефункционалност, и вземането в бъдеще на подобни решения става все по-невъзможно.
От друга страна – римското градоустройство не възвиква от локални Апенински традиции, по-скоро, по общоприето твърдение - както и римската архитектура, така и градоустройство е смесица и еманация на усъвършенстването на етруско-елинските модели.  Влиянието на елините върху римските похвати в архитектурата, или по-скоро в техните изначални етруски форми, е още от времето след Анибал (212 г.п.н.е.). Градоустройството в Рим наследява достиженията на елините, като постепенно ги доразвива и надгражда. Установяването на града е свързано и с волята на боговете (и съответно със съпътстващия ритуал). Римската обредност при създаването на град се изпълнява от жрец-молител (авгур), който измолва от боговете да определят мястото (templum), което по-късно се превръща в централната точка на града, където се изгражда централният площад - форумът. Този обред може да се свърже още с елинското разделяне на земята на теменос (земя на боговете) и клерос (парче земя определена за хората). Интересен факт свързан също с обредността по установяването на нов град е, че върховния жрец в Рим – Понтифекс Максимус – е свързан с градостроителството. (Въпреки че думата pontifex все още има спорно значение, доста е вероятно тя да идва от думата за мост pons).
Една от отликите, които се запазват между елинската и римска архитектура/градоустройство, и която можем да свържем със споменатата тема за централните точки в градовете на двете култури е начинът на разпределение на пространството. Докато в Елада архитектурата може да се определи като такава на правите и симетрията, то в Рим кривите заемат принципно място. Това лесно може да се установи при сравнение между агората (Асус, Милет) с форумите в някой римски град, напр. Рим, както и Сердика. Трябва да се отбележи и използването на самото пространство – древногръцките конструкции са открити; те са лицеви и са направени така, че да се виждат. За разлика от тях, при римските структури се наблюдава една вътрешна ориентация на пространството и то допълнително се облицова и декорира.
Елинска култура е наименование характеризиращо общите социоикономически, политически, стилови и религиозни явления породени в широк източносредиземноморски и западномалоазийски ареал след XIIв.п.н.е. Счита се за наследник на Микенската култура. Периодът на формиране на тази култура съвпада с началото на едно от големите „преселения на народите” XII-Xв.п.н.е. По това време останалата част от Балканския полуостров се населва с племена популярно наричани траки. Теориите за произхода на различните етноси и тяхното диференцирано развитие са противоречиви, но едно от най-противоречивите твърдения е за влиянието на елинската култура за много дълъг период – над хилядолетие върху широки географски ареали, вкл. и където древните елини никога не са имали присъствие. Липсата на писмени познания и систематизация за останалите културни проявления са причина за дългото присъствие на тази теория, от която трудно може да се приеме напр. „инвенцията” в Vв.п.н.е. на ортогоналната, т.н. Хиподамова селищна организация. Примерите на ортогонално селищно планиране са познати от достатъчно древни - древноиндийската, египетска и др. вкл. презконтинентални култури, както се вижда и от приложените примери на Вавилон и Севтополис. Произходите на тази организация се коренят вероятно още в синкретизма на древния човек, който се е стремил да създава за себе си разбираема и ясноориентирана, защитима по най-прост начин заобикаляща среда, подчиняваща всички елементи до които се докосва или тепърва гради.
Без да отричаме с тези твърдения постиженията на древногръцкото и римско градоустройство и да поставяме под съмнение отличителните им характеристики - еманация на стиловото им развитие в определени исторически периоди, целта е да търсим дълбоките корени на онаследеното от други народи и етноси по същите земи, в техните предшестващи хилядолетни традиции.
Понятието древно(пра)българска култура (архитектура, градоустройство) вероятно трябва да характеризира общи социоикономически, политически, художественостилови и религиозни изяви на този народ от времето на неговата поява до окончателното формиране на българската народност в края на IX и началото на Xв. Прабългарската културапреминава през няколко фази на историческо развитие. Най-ранната от тях обхваща II-I хилядолетие п.н.е.; следи от нея се откриват в районите на Централна Азия (Минусинската котловина и около планината Алтай). Носителите на тази култура се споменават в китайската хроника Вейшу като племена тинглинг (динлини), по-късно известни като племена (теле)огури, образували голям и разнолик племенен съюз. Сред тях се откроява една група племена, наричани от китайските хронисти ба-го, с главен град Бугур (Багур). Тези названия се запазват до VIIв. и според някои изследователски теории, са формата за утвърждаване на по-късното самоназвание „булгар".
Редица археологически данни - елементи от градоустройството (концентрична система на планиране), религията (тенгризъм), изкуството (каменни графити), погребалните обичаи и др., сочат близката и органична връзка на тези племена с материалната и духовната култура на Първата Велика България VI-VIIв.
Проява на прабългарската култураса и каменните надписи, които показват наличието на добре развита историческа памет, т.е. - приемственост. Малкото запазени паметници на прабългарското изкуството, показват различни черти от култовата практика (релефът върху т.н. шуменска плочка); символите на държавната власт (каменните лъвове от столицата Плиска и от аула на хан Омуртаг при с. Хан Крум).
Съществува голяма близост между старотюркските Орхоно-Енисейски рунически надписи и останките от руническата писменост на Балканския полуостров; поразителни са и аналогиите между тамгообразните знаци, скалните рисунки и други свидетелства от Централна Азия и полуострова.
На фигурата е показан строителен знак “Вавилон” върху капака на саркофаг от XIIв. в град Василев, област Буковина, Украйна. Градът се намира на територия, върху която до Xв. е българската административна област Унг с център град Унг (дн. Ужгород). Близо до този град се намира гробът на княз Персиян II, първороден син на българския цар Иван Владислав.
Тук са стилизирани прабългарски знаци, често срещани по различни строителни елементи от епохата на Кубратова и Аспарухова България. Подобни знаци са откривани във всички древни поселения на прабългарите – Серкел (Кримски полуостров), Хумаринско градище (Северно Черноморие/Кавказ), Мурфатлар (Северна Добруджа), Сармизегетуза (югозападна Трансилвания); открити са и по жертвените алтари в Плиска и Преслав, вкл. и на Перперикон. До формиране на Дунавска България тези символи са продължавали да онагледяват подчинението на основните обществени дейности – социална организация, религия, селищно устройство, строителство и т.н., на древния езически синкретизъм. За сравнение по-долу са приложени примери от съседни на прабългарите територии от периода преди тяхното разселване на запад.

Съществуват малко материални следи, с доказана принадлежност към краткия период на съществуване на Кубратова България. Столицата Фанагория е била елинска колония и римско (византийско) владение, както и повечето съседни причерноморски и азовски градове. Проучванията на нейна територия продължават и няма изяснена устройствена структура. В последствие е многократно разрушавана при нападения на аварите и периодично е във владение на Византия. Най-запазеният град от периода на съществуване на тази държава е днешният Херсон(ес), също бивша елинска колония, с ясна ортогонална селищна структура (схемата по-долу).
Създадената през VIIв. нова българската държава се изгражда на базата на строга централизация със силна ханска власт, стройна администрация и военна организация. Стремежът към създаване на силна централна власт намира идеологическа обосновка в прабългарската религия - примитивен монотеизъм (тенгризъм), запазил добре изразени черти от по-ранни религиозни форми (анимизъм, фетишизъм, тотемизъм, соларен култ, култ към огъня и др.). Идеологията намира израз в монументалното строителство, като редица източни черти (планировка, ориентация на селища и сгради) се преплитат със заемки от византийската и близко-източната култура (начини на градеж, характерни архитектурни планове). В новата си родина прабългарите обитават (като се изключат столицата и типичните военни крепости) неголеми селища. Повечето са открити (неукрепени), само някои са защитени само със землени валове (селището при с. Кладенци, област Добрич) или с естествени прегради (селището в могилата на острова в Дуранкулашкото блато). Строени са примитивни жилища, някои от които запазват характерната за по-ранната подвижна юрта кръгла форма (селищата при с. Гарван, с. Нова Черна - Силистренска област, и др.), или землянки и полуземлянки.

От времето на Волжска България са известни следите на няколко много големи града, просъществували между края на VIIв. – от основаването на държавата, до средата на XVIв., когато цялата територия е окончателно завладяна от Иван IV Грозни, след което - претърпели значителни разрушения, градовете западат. В началото на XIIIв. територията на държавата е присъединена към Монголския хаганат (Златната орда), но точно столетие след това отхвърля владичеството и продължава самостоятелното си съществуване като Казански хаганат до падането му през 1552г. Това са градовете (Велики) Болгар, Биляр, Казан, Сувар, Ошел като първите три са последователно столици на държавното формирование. В чуждестранни писмени източници последните са сочени като най-големи, най-богати и влиятелни върху огромни за времето си територии, като за Болгар са документирани суперлативи, че в средновековния свят може да се сравнява само с Константинопол. За действителното им влияние сочат някои исторически факти, напр. че след тази инвазия, в руската столица Москва започва преизграждането на цитаделата – Кремъл, по модел на Казанския, а Иван Грозни заповядва на Постник Яковлев – човекът който го е създал, да съгради "църква с куполи за всички светци, каквато светът не е виждал". Катедралата "Свети Василий Блаженни"на Червения площад, по руски известна като "Собор Покрова", е строена през 1555-1562г., след което Иван Грозни впечатлен от това здание, заповядал да ослепят архитекта за да не би някога да създаде нещо по-красиво. Катедралата е достроявана до 1600г.; има куполи във форма на чалма, украсени по най-чудни форми, символизиращи чалмите на победените, върху които е забивано копие (респективно - кръст). По време на персийския си поход (1722г.) император Петър І Велики спира в Болгар и три часа обхожда развалините на древния град. Въпреки почти целенасоченото унищожаване на огромния град, много от величието му се запазва за повече от век и половина – здраво строени мащабни каменни сгради и съоръжения. Петър Велики преброява повече от 70 старинни сгради и е явно впечатлен от подобно струпване на величествени древни останки. Същата година издава указ за запазването им. Може да се счита, че това е първият в Европа (света) закон за съхранение на исторически обекти.
Между X и XIIIв. две огромни държави си поделят пространството от Източна Европа до Централна Азия – Киевска/Новгородска Рус(ия) и Волжска България. Въпреки периодичните вътрешни трансформации и стълкновения между тях, те запазват за около четири столетия възходящото си развитие. Волжска България може да се смята за наследник и продължител на културата на Кубратова (Велика) България и въпреки ислямизацията след Xв. и периодичното присъствие на монголите, нейните земи остават населени чак до падането под руско владичество с преките наследници на прабългарите. За съжаление, историческите данни са оскъдни, а фактите в различни източници са противоречиви, за да е създадена стройна теория за развитието и наследството на тази държава. За строителната култура на волжските българи може повече да се съди по запазените единични примери на сгради и съоръжения отколкото може да се коментира характера на селищното им устройство. И малкото останали примери обаче са достатъчни, за да се потвърди тезата за продължителната приемственост на прабългарските традиции, водещи произхода си от средноазиатските синкретични модели. Устойчивостта на тези модели се отразява в значително по-познатите примери от първата българска (Дунавска) държава, въпреки териториалното й отделяне от първоизточниците.
Едно от основанията за употреба на понятието култура в проявлението на специфични етнически, териториални и времеви характеристики на обитателите на средата, е изявата им в недвижими материални следи. Древнобългарският народ – от времето преди Велика Кубратова България, до падането на Волжска и Дунавска България е известен с мащабните си и трайни строителни традиции. В древногръцки и византийски писмени източници често се споменават впечатляващи факти за огромните за времето си и богати градове, които българите строят – в различни периоди от Кавказ, до Средиземноморието. Същото се споменава и за предшествениците им на Балканския полуостров – траките. Наложена е тезата – подкрепена с примери и в този материал, за връзката на тези традиции с персийската строителна култура и преноса й чрез сасанидско-ахименидските модели около Новата ера. Както новопостроените, така и заварените при преселението на българите градове имат идентична планировъчна структура, прилягаща на познатите им социална организация, стратификация, стопанство, поради което лесно са били пригаждани. Но поради преломността на историческите събития, водеща до липса на достатъчно материални следи и на достатъчен исторически писмен материал, е прието обяснението за влиянието на елинистичната, респ. римска и византийска култура върху териториите на Балканския полуостров. Настоящата теза по-скоро разширява разбирането за влиянията и преди всичко се противопоставя на категоричната класификация на всички заварени архетипи, вкл. устройствени, като гръцки и римски. Има напр. съществена отлика в териториалната селищна организация при средновековните българи и римско-елинистичното устройство – до края на Първата Дунавска държава българите урбанизират териториите на принципа на полисите (думата е илюстративна, а не в прекия смисъл на древногръцкия модел) – мощно селищно образувание в централните части на населената територия, система от защитни крепости и малки феоди и неукрепени селища във вътрешността на страната, докато късните елини и Рим създават първо укрепления по граничните територии, които укрепления постепенно се превръщат в градове, ако се съхранят достатъчно дълго в собствено владение. Тази моноцентрична организация е отразена и в самата селищна планировка при прабългарите – колкото и да се разраства полиса, моноцентричната му структура неизбежно се запазва – всички пътища от цялата държава, и преминавайки през града „водят към Хана”, докато късните римо-византийски селища демострират по-усложнена, решетъчна структура, резултат на прогресиращо социално развитие и може да се каже – на някаква „демократичност”. Също така – поради съзнанието за нарастване на мощта на полиса и неговото териториално разширение, а може би и поради съзнанието за непобедимост, прабългарите не изграждат външни крепостни стени (както и османците), които постоянно да преизграждат, а прилагат системата на защитни „валове” (турските хендеци), които се откриват дори в късния Болгар (XIV-XVв.)
Запазените ранносредновековни български градове по нашата територия са малко – за тяхната типология съдим основно по останките от Плиска и Преслав и редица крепости, и най-вече на Плиска, поради факта че градът е загубил значението си на митрополия още в IXв. и неговото разширение, преизграждане не е било необходимо, а след XVIв. е напълно изоставен, поради което демонстрира най-ясно съхранената древнобългарска градска структура по нашите земи. Това което се вижда на приложения пример е само вътрешният град и цитаделата, докато за обхвата на целия град може да съдим по частично запазения вал. Изграждането на Плиска е било обект на спорни теории, които препращат към тракийски традиции, каквито следи не са намерени в територията; към византийски и др. – дори келтски влияния. В контекста на до тук представените разсъждения, твърдението че Плиска е типичен прабългарски град, изграден по традиции и с технологии на вековно наследените умения е безспорно. За сравнение е приложена и снимка от градежа на Болгар – в субструкция ясно се вижда сложната водоснабдителна и канализационна система, която българите са прилагали още преди да познават гръцките и римски градове. Късният Преслав е съхранил ранна традиционна структура в централните си части – огромният средновековен град не е преставал съществуването си; върху цитаделата се е развило и днешното селище, а окончателни данни за историческите му граници все още няма. Преслав носи характерстиките както на ранно-, така и на късносредновековен български град.
Късносредновековните градове се делят основно на две групи - заварени от периода на ранното средновековие, вкл. римо-византийски и новосъздадени. Те са ни значително по-познати, тъй като повечето от тях са се развили и до днес, съхранявайки части от субструкцията и характерен градеж. Това са Търново, Мелник, Дръстър, Червен, Шумен, Ловеч, Бдин, Боруй (Ст. Загора) и др., множество крепости. Към тях е редно да прибавим и тези които сега не са в пределите на нашата държава – Охрид, Преспа, Скопие, Песчани, Годивие, Прилеп (от раннобългарски град), Струмица и др. Съществува принципна разлика при новоизградените от заварените и надстроявани ранни градове, която може да се охарактеризира като феномен в прилагането на традициите – характера на късносредновековния български град се определя преди всичко от топографията на терена, която предпоставя и възможностите за защитата на града. Това е традиция при изграждане и на късните византийски градове след XIIв. Коментирайки предварително понятията „елински”, „римски”, „прабългарски”, трябва бързо да въведем уточнение при ползването на понятието „византийски” – също както и предните, понятието византийски не може да се приема като обобщваща стилова характеристика, а на териториален принцип, или като разграничител коментирайки конкретен период или типология.
След набезите на кръстоносците и завземането на Константинопол през 1204г., византийската империя губи мощта си и никога повече не се възстановява. Тя остава разцепена първоначално на три части, а впоследствие – на още повече феодални владения, претендиращи за наследството й. Константинопол е практически изолиран от останалите територии на бившата империя, превръщащ се в самостоятелен град-държава. След отцепването в края на XIIв. и на новото българско царство, фактическите територии, подчиняващи се на византийскитe императори са основно в Мала Азия, където вече е започнало настаняването на селджукските турци. Началото на XIIв. е и начало на разпада на Византия, което от друга страна помага на възраждането на българската държава. Много малко знаем за развитието на българските балкански земи в периода от началото на XI до края на XIIв. когато територията е централизирана под управлението на Византия. В този период започва и западането на византийските градове. От друга страна – в апогея на първата българска държава през IX-Xв., когато е призната за една от трите Европейски империи, заедно с Франкската и Византийската, държавата е огромен конгломерат от народности, етноси и култури, които са държани в подчинение и културна зависимост. В края на периода – след първото превземане на Преслав от княз Светослав I през 970г., династическите прабългарски родове, хранители на древни традиции губят господството си. (Руският княз е толкова впечатлен от града, че го обявява за нова столица на Киевска Рус – за около година, до превземането му от византийците.) В последващия период и особено по време на почти двувековното византийско господство, българските земи са арена на хаотично смесване на националности, на техните традиции и изяви. Безспорно най-значимо е влиянието на византийската култура, която обаче, както упоменато е в началото на регрес. До началото на XIIIв. през Балканите преминават и четири кръстоносни похода, оставили по пътя си множество материални и духовни следи, част от които откриваеми и днес – предимно в териториите на Северозападна България.
В края на тези бурни периоди, се възражда една нова българска държава, която индикира много различна от преди две столетия материална култура. Поражда се почти гносеологичния въпрос – кои са българите и коя е тяхната култура след този период? Без да се опитваме да даваме отговор на въпроса, целта е - да упоменем явните прилики и отлики с ясно охарактеризираните селищни традиции на Първата Българска държава.
Втората Българска държава не е вече централизирано формирование, освен може би в късния период на царуването на Иван Асен II, когато не без основание е бил наричан “император на българи и ромеи”. Държавата се състои от различни по големина феодални владения, които постоянно променят границите и принадлежността си към различни сюзерени. Някои от техните цитадели се превръщат в градове, което развитие твърде много наподобява западноевропейското селищно развитие от този период. Подобни са и плановите им схеми. Същите принципи на изграждане и планови схеми имат и византийските градове и крепости от този период – поради възникналата необходимост от пряката им защита, за разлика от ранните периоди на империята когато, както и в Рим, селищната защита е част от стратегия за защита на цялостна територия. Всъщност късносредновековния балкански град е една голяма крепост (замък), здраво затворена в себе си с няколко защитни пояса, градена задължително върху пресечен/хълмист терен, в близост до водоизточник – предпоставки както за обслужване на утилитарни нужди, така и за допълнителна естествена защита. Много често разрастването на селището води не до преизграждане и отстъпи на крепостните стени, а до създаване на нови, прилежащи крепост/селище. Обикновено това са две ясно диференцирани укрепления върху съседни хълмове, които имат самостоятелно функциониране (Червен, Мелник, Преслав и др.). Смяташе се, че това е ставало по йерархичен принцип, но освен наличието в едната, по-представителна част на царската, болярска и/или митрополитска зони, двете, а понякога и повече укрепени части (в Търново – Царевец, Трапезица, Френк Хисар, Девинград) притежават идентична морфологична структура. Извън вътрешния град, в който са цитаделата, митрополията, болярските жилища, се разполагат занаятчийски дюкяни и работилници обслужващи върхушката и жилищата на занаятчиите, манастири за подслон на монасите участващи в религиозния живот; има отделени пространства за пазарища, казарми и складове. Укрепителната система, състояща се от поне два, понякога и три последователни пояса от крепостни стени с множество кули и инженерни съоръжения заема значителна част от територията на града. Разделянето на града на няколко самостоятелно функциониращи и силно укрепени части е удобно за защитата му. Уличната планировка следва топографията на терена, градът не притежава ясна геометрична подредба.
Повечето от новите градове се развиват в самостоятелни селища от византийски крепости, те не наследяват традициите в градоустройството на Първата Българска държава. Липсват данни за функционирането им като градове до XI-XIIв., за някои липсват изобщо данни от преди този период. Част от градовете на ранното царство (Плиска) са изоставени – по стратегичаски съображения, както са били изоставяни и римски и ранновизантийски поселения.
В същия този период Волжска България продължава съществуването си, културата е подчинена на новата ислямска религия, но основните сградни архетипи и принципите на селищна организация се запазват. Двете български държави са загубили териториалната си близост и контакти.
В този вид османците заварват селищата в западна Мала Азия и Балканския полуостров.

 Средновековна София
Съвместимост с установените типологични съответствия на подбраните примери
Съвременната улична мрежа в центъра на столицата лежи плътно над античната римска. Виждаме ясно повторение и на кварталната структура, логично – и на йерархичната подреба на най-значимите обществени постройки – в миналото и днес.
Разрастването на града е ставало концентрично с превес на оста юг-север, както и в римския лагер. Изградена е външна (втора) крепостна стена, разкрита днес в северния си и източен участък. На следващите схеми е показано: положението на разкрития участък от късната стена и предполагаемите направления на разрастване на селището в късноантичния/ранносредновековен период.
Последвалото териториално разширение се приписва на османския период. На долните схеми е показано: направленията на разширение на града и зона в светлосиньо по локализирани участъци на османския землен вал-ров (хендек). Границите на късноосманския град лежат близко, или почти върху крепостните стени на късноантичното/ранносредновековно селище. Изграждането на османските хендеци наподобява прабългарските валове.
Голяма част от терените извън стените на ранния римски лагер са непроучени. Подредбата на основните структурни елементи в централната част на селищната територия, откъдето произтича ортогоналната улична мрежа се запазва до късните османски периоди и е четима и в най-ранния план на града след Освобождението (1878г.) - схематично приложен в началото на текста и тук показан в тъмносиньо. Илюстрирана е организацията на тези основни елементи: вътрешна част – вътрешна крепост/цитадела (в границите на ранния римски град/лагер), външен град – ограничен от втората късна крепостна стена; раширяването на града до по-далечни естествени ограничители – Владайска и Перловска реки и допълнителното му укрепване със землен вал, центричната структура ориентирана към вътрешния град, ортогоналната улична мрежа - доколкото не противоречи на топографията и съществуващи пътища.
Изведеният модел е идентичен с прабългарските примери – създаване на няколкокомпонентен укрепен (митрополитен) град. Със светлокафяво петно на схемата е сигнирана площ с идентифицирани археологически следи в стратификация I-XVIIIв. и концентрация на най-ранни следи от този период.
За сравнение, към устройствения анализ е приложен и пример  в обхвата на целия град Плиска – просъществувал в този вид до средата на XVIв. Интересно, дори и да е случайно, е събирането на два главни пътя/улици пред източната порта на вътрешния град – както при Сердика.
Много е вероятно обхватът на късносредновековния град Средец да се запазва и в османския период. Част от късноосманските укрепления – хендеци, табии (Яуди табия) лежат върху късните крепостни стени. Принадлежността на последните към късноримския период е спорна, вероятно е да са раннобългарски и да са поддържани до късното средновековие. Категорични данни за това обаче няма - историческите сведения са оскъдни. Ако е верно, това би могло да означава, че градът не е търпял интензивно развитие, респ. териториално разширение, бидейки достатъчно голям заварен град през Втората Българска държава. Т.е., че е вероятно да не е имало необходимост и от драстични намеси – преизграждане, разширение на селищната структура. Предното би могло да бъде подкрепа в теорията за ненарушимост на основната градска структура до късното средновековие, вкл. и през османския период.
Изводът може да подкрепим и с данни от развитието на други заварени късносредновековни градове по днешните ни земи – Бдин и Дръстър. И при тях, развитието на римската селищна структура се запазва в ранното (пра)българско средновековие, както и се разчита в последващите периоди на късно средновековие и след прехода през османския период. И двата града обаче не са достатъчно проучени – както и Сердика, поради факта за непрекъснатото ползване и надграждане на територията им.
Подобни са характеристиките и на други заварени български градове от периода – Варна, Пълдин (Пловдив), но с тяхното сравнение може да отчетем по-скоро и отново приликите между византийското и българското градоустройство, последните бидейки в по-голямата част от периода на късно средновековие извън границите на владение на българските царе.

Хипотеза - прабългарски типологични характеристики на средновековна София - Средец
Наличните исторически данни за средновековна София са оскъдни; те не са достатъчни за формиране на цялостна визия на селището и изграждане на теория за неговото развитие – както е по отношение на римо/византийския период, до V-VIв. Честите разрушавания на града в по-късни времена, нетрайните материали за неговото преизграждане и вероятни периоди на обезлюдяване са допринесли за изличаване на исторически слоеве. Освен това - голяма част от прилежащи на централните части на столицата са непроучени. Налични до момента данни, систематизирани и в настоящото проучване на базата на сравнителен анализ с хронологично и типологично подбрани примери, водят до следните изводи:

• Съществува аналогия в структурата на (късно)римския град, в случая Сердика и типа ранносредновековно българско укрепено селище - двата модела са продукт на предшестващи историческо развитие и обогатяване за да достигнат до идентични геометрични и обемнопространствени характеристики, без да коментираме художествено-стиловите им особености, морфология и функционалност;
• Съществуват аналогии и на териториално ниво – при избора на терен, връзката с преминаващи и изграждащи се пътища, с ползването на природни ресурси с цел утилизация и защита – географска ориентация, води, др.;
• Съществуват прилики и в технологиите на изграждане на монументални обекти и инженерни съоръжения;
• В тези прилики можем да търсим генетична аналогия – в ранния единен произход на пренесените през вековете култури, срещнали се след столетия отново на други места;
• В периода – началото на IX до началото на XIв. Средец е български град и няма исторически сведения за преломни събития в неговата територия. Вероятно е запазването на структурата и морфологията на римовизантийското селище, подходящи и за новите заселници. Доколко тези параметри са обогатени с нови архетипи и функции, няма данни към настоящия момент;
• Вероятно е запазването на селищната структура и в късносредновековния период;
• Познатият ни късноосмански селищен модел е вероятно твърде неточен по отношение на геометрията си, и въпреки това основните централни улични направления, квартални структури и локализацията на обемнопространствени репери са ясно сравними с античния – ранносредновековен модел;
• Градът запазва териториалния обхват на  основната си укрепена с късна крепостна стена част, която съхранява античната селищна структура в късното средновековие, а вероятно и в дълъг османски период.

Тези изводи не могат да докажат древно(пра)български произход на основните структурообразуващи елементи на селището; те нямат тази цел. Материалните следи са доказали оптималната дата на антична Сердика към късен римовизантийски модел.
Настоящото проучване доказва съвместимостта на римовизантийския селищен модел с раннобългарски и приноса на последния в съхранението на устройствената структура на селището поне до етапите на масирано турско заселване в територията – началото на XVIв., а вероятно – и до по-късно. Хипотезата може да се развие и докаже при последващи проучвания на средновековния период на Сердика. Направените изводи може да се ползват в идентифициране на типологични белези извън крепостните стени на антична Сердика – във все още непроучените терени.

август 2012г.                                                                       
Изготвил арх. Емил Момчилов Йорданов
Настоящият материал е част от Научен проектПРОСТРАНСТВЕНАТА ПАМЕТ НА ГРАД СОФИЯ КАТО ИНСТРУМЕНТ ЗА НЕГОВОТО ИЗСЛЕДВАНЕ И СТРАТЕГИЧЕСКО ПЛАНИРАНЕ и е изготвен при ползване на материали от проекта и с участието на научния колектив.
Изводите от проучването са в принос на основната цел на научния проект – идентифициране на пространствения модел на град София, и хипотезата за неговите антични корени.

 Деница Йотова        
Специалност „Културология”

След проведената на 27 май 2011г. Софийска конференция за Европейските столици на културата пред София се очертаха множество възможности. През 2019г. по програмата за Европейска столица на културата ще бъдат избрани един български и един италиански град. Стана ясно, че София притежава не само потенциала да се справи с конкуренцията на останалите български градове, но и да се нареди сред най-успешните културни столици в Европа. Подготвянето на кандидатурата й се намира в своя най-активен първоначален етап на изграждане на концепция, създаване на партньорства и планиране на културната политика в дългосрочен план.

Какво е „Европейска столица на културата“?

 Инициативата, стартирала преди 25 години, стимулира градовете в Европа да фокусират погледа си върху културата и да я превърнат в свой приоритет. Като целта е не само градовете сами по себе си да претърпят културен разцвет „в светлините на европейските прожектори“[1], а да се подчертае културното многообразие на Европа в рамките на една цялост. Титлата „Европейска столица на културата“ провокира изработването на успешна и последователна стратегия за развитие на културата за всеки от кандидатстващите градове. Досегашният опит показва, че полза от процеса на кандидатстване имат всички градове, включили се в надпреварата, а не само градът – носител на титлата. По думите на френския културен критик и бивш директор на фестивала в Авиньон, Бернар Февр Дасие, след проведения конкурс във Франция Марсилия спечелва титлата, но осезаемо културно развитие бележат всички от кандидатстващите градове. Това показва как една подобна инициатива със състезателен елемент може да раздвижи културните процеси и да се отрази на цялостната културна политика на една страна. Инициативата „Европейска столица на културата” е един от най-престижните и популярни европейски културни проекти и е замислена с цел да допринесе за сближаването на европейските народи и подхранването на усещането за европейско гражданство.Създадена е през юни 1985 г. от Съвета на министрите на Европейския съюз по предложение на Мелина Меркури. В периода след 1985 г. повече от 40 града са избирани за титлата „Европейска столица на културата“. Те могат да дадат ценен принос за социалното включване и диалога между културите.[2]Друга европейска инициатива - „Душа за Европа“, разглежда този проект като изключително важен за популяризирането и формирането на широко разбиране за ролята на богатите и разнообразни култури в Европа и развитието на плуралистично европейско общество.  [3]Това би могло да окаже позитивно влияние върху посоката и продължаващото развитие на Европейския съюз.

В хода на дискусията по време на Софийската конференция се повдигна въпросът: „Какво всъщност е „Европейска столица на културата“?“. Европейските експерти и гости в залата не се наеха да дадат еднозначен отговор. Както самата култура е обширно и динамично понятие, така и европейската инициатива за културно развитие е в процес на дефиниране и трансформация. Това до известна степен показва, че бъдещите кандидатури могат да се развият в нетрадиционна и алтернативна посока и това да бъде посрещнато добре от Европа. Но къде все пак е границата на екстравагантното, която не бива да се прекрачва, и консервативното, което трябва да бъде разчупено? Може ли една традиционна концепция да бъде успешно представена, одобрена и изпълнена или е по-добре да се заложи на неочаквана, изненадваща и провокативна линия? И в двата случая трябва да сме наясно, че става въпрос за културата в наши дни и в тази връзка културата на миналото и културно-историческото наследство могат да намерят своето място единствено пречупени през призмата на съвременната култура.

Тук изниква и въпросът за културата на бъдещето, нейната публика и артисти, защото при евентуално одобрение кандидатстващият град ще е носител на титлата „Европейска столица на културата“ след 6 години на подготовка. Изработвайки концепцията за развитие днес, трябва да отчетем промяната на културната ситуация и след този немалък период от време.

„Европейска столица на културата“ след 2019?

 Акцентът върху публиката през 2019, когато България ще излъчи „Европейска столица на културата“, беше поставен от Неле Хертлинг, артистичен директор на „Берлин – културна столица на Европа“ и вицепрезидент на Берлинската академия на изкуствата. В първоначалния етап на подготовка, в какъвто е България в момента, трябва да се мисли за концепция, основна посока на развитие, визия за българската Европейска столица, но не и за създаването на конкретна артистична програма, план от събития или списък с участници и артисти. По отношение на това всички европейски експерти бяха единодушни – дългият срок за подготовка предполага разработване на план за културна политика, чието изпълване с конкретно съдържание се случва най-накрая.  Неле Хертлинг обърна внимание и на публиката, която ще имаме през 2019г. Най-активната част от тази публика в момента все още ходи на училище. Какви ще са нейните вкусове и предпочитания тогава? От какви културни продукти ще се нуждае тя? А може би точно сега е моментът тази публика да се формира като такава и да се изгради културният ѝпрофил? Успешна ще е кандидатурата на този български град, който помисли за това и включи в своя план бъдещата си публика още отсега. Все пак целта на проекта е създаването на европейско бъдеще, а не просто на фестивали. В това отношение София има известно предимство благодарение на изследванията на публиките, с които се занимават неправителствени организации като Фондация за градски проекти и изследвания. Асоциация за развитие на София също вече е направила първи стъпки в тази посока, допитвайки се до гражданите. В тази ред на мисли може да се направи още много – стартиране на информационна кампания за инициативата „Европейска столица на културата“ с акцент върху децата и младите хора.

Освен за бъдещите европейски столици, стана дума и за бъдещето на самата инициатива „Европейска културна столица“. Какво ще се случи след 2019, в която са определени последните държави по старите правила? Трябва ли да се намали срокът за изпълнение на програмата? Само европейски градове ли ще могат да участват или Истанбул и Берген няма да са вече само изключения? Ще могат ли да кандидатстват не само градове, а цели региони по примера на Рур и готвещата се в момента кандидатура на Венеция и районът на Северна Италия? Лаура Финкато, член на Комитета за подготовка на кандидатурата на Венеция за Европейска столица на културата 2019, изрази намерението на Венеция и региона наоколо да служи като преход за предстоящите промени в правилата на инициативата. В новите правила би могло да залегне и партньорството между градовете столици на културата в една и съща година. Вземайки предвид сходните демографски данни за населението на София и регионът на Венеция и околните градове, тя показа желание за партньорство и съвместни инициативи. Това беше подкрепено и от другите италиански представители и посланикът на Италия в България.

Поставените въпроси за бъдещето на инициативата останаха отворени, но тяхната формулировка в подобен кръг от международни експерти е съществена стъпка към промяната в правилата, която ще се случи. По думите на Неле Хертлинг хората, в чиито ръце е бъдещето на инициативата, са присъстващите на конференцията експерти и всички изказани мнения и препоръки имат перспективата да станат реалност. Фактът, че българската столица като представител на последната група градове, борещи се за титлата, става домакин на подобна конференция, говори за стремежите ни за устойчивост и продължителност на започналата кампания. София би била успешна европейска столица на културата през 2019 и след това. По примера на Ливърпул, чийто лозунг е „Ливърпул 2007 започва през 2008“, 2019г. ще е само точка в един продължителен процес на културно развитие, започнал сега и с тенденция да продължава напред. Титлата „Европейска столица на културата” може да донесе огромни ползи за градовете в културно, социално и икономическо отношение в рамките на самата година и след това. Това е уникална възможност за обновяване на градовете, за промяна на представата за тях и за тяхното популяризиране в европейски и международен план. [4]

Софийска конференция за „Европейските столици на културата“

 На 27 май 2011г. София стана домакин на международна конференция за европейските столици на културата. Целите[5]на конференцията бяха да се продължи консултативния процес относно бъдещето на Европейска столица на културата, започнат в Брюксел, като се обсъдят успехите и предизвикателствата от миналото и настоящите години; да се даде глас на стремежите и идеите на градовете от региона, които биха кандидатствали след 2019г. (Белград, Клуж и др.); да развие международни контакти и мрежи. Сред гостите на конференцията бяха кметът на София, българският министър на културата, посланикът на Италия в България, представители на  всички български градове, заявили своята кандидатура, представители на италиански градове кандидати за европейска столица на културата, представители на европейските институции и на публичните институции, дейци на културата и артисти, независими експерти и журналисти.

Акцентът на конференцията беше поставен върху възможностите, които инициативата предлага. Професорът по икономика на културата в Университета IULM Милано, Пиер Луиджи Сакко заостри вниманието, че основната цел на инициативата не е чисто туристическа и не бива да се изпада в крайност. Това е програма за културно развитие на града, която е насочена както към привличането на чуждестранни посетители, така и към въвличането в културния живот на местното население. Основната цел е културно развитие, откриването на уникалността и душата на европейските градове и чак тогава идват съпътстващите възможности от проекта. По думите на Бернар Фавр Дасие този проект крие възможности не само за артистите и културните дейци, а и за политиците, културната администрация, инвеститорите и бизнеса, образованието, екологията, транспорта, медиите и цялата общественост. В рамките на проекта участват не само всички културни сфери, а и всички  градски структури – както центъра, така и периферията на града. Но все пак не бива да забравяме, че смисъла във всичко това са артистичните резултати, а медийният имидж на града и икономическата възвръщаемост са само съпътстващи ползи.

Тази тема засегна и проф. Пиер Луиджи Сакко, който акцентира върху социалната репродукция – проектът ще окаже икономическо влияние върху града, но това не бива да е главната му цел. Създаването на културен продукт и репродукция на съвременната култура, било то през призмата на историческото наследство или най-модернистични изкуства като дигиталните например, са същността на инициативата. Разбира се, кандидатурата на града трябва да е съобразена с икономическата, политическата и социалната ситуация в страната. Средствата за култура, които се инвестират на изток, са много по-малко от тези на запад. Затова туризмът не бива да се изключва или маргинализира, но това да не е самоцелно, а на туризма да се гледа в ролята му на културен туризъм. От особено значение е европейската културна столица да запази интереса към себе си и след годината на проекта.

След дискусиите по време на конференцията се оформи по-ясно профилът на една успешна европейска столица на културата, чиито основни характеристики биха могли да се обобщят така – културна репродукция, адекватност спрямо особеностите на страната, устойчивост, продължителност и включване на всички сфери от живота, както и на цялото общество.

Семинар за кандидатурата на София за Европейска столица на културата 2019

 В рамките на събитието на 26 май беше организиран и Семинар за кандидатурата на София за Европейска столица на културата 2019г. Целите[6]на семинара бяха да се подпомогнат всички заинтересовани страни в София да развият една по-дълбока и по-точна идея и разбиране относно етикета „Европейска столица на културата“, да се изяснят процедурите за кандидатстване и оценка, да се сподели положителния и отрицателния опит на предишни кандидати и победители; да бъдат дискутирани и развити първоначалните идеи и визии за кандидатурата на София, културните ни и артистични приоритети, системата на управление, силните и слабите страни на кандидатурата; да се укрепи позицията на гражданския сектор като уникален и необходим партньор на публичните власти в развитието на софийската кандидатура и в по-късното й изпълнение. Както конференцията, така и семинарът протече в няколко модула, в които беше представено направеното до момента и идеите за бъдещето.

Изпълнителният директор на Асоциация за развитие на София, Светлана Ломева, представи резултатите от обществените дискусии, организирани от декември 2010г. досега, както и филм с мненията от допитването до софиянци. Според тях акцентите в кандидатурата на София трябва да са близостта до Витоша – „Зелена София“; културно-историческото наследство, уникалната атмосфера на града. София в очите на софиянци живее самостоятелен живот.

Нели Стоева от Фондация за градски изследвания и проекти представи актуална информация от скорошни проучвания за културната ситуация в столицата. Досега фондацията е провела изследване върху Столична програма „Култура“, върху Календара за културни събития на Столична община и в момента се занимава с изследване на културата в периферията на града. От данните[7]става ясно, че между център и периферия в града се наблюдава децентрализация и дисбаланс. Докато проявите в центъра са професионални, жанрово разнообразни, с различни публики и партньорства – местни и международни, то в периферните райони на града цялата организация се води от местните читалища и администрация, често публиката и участниците съвпадат, преобладават традиционните форми, а партньорствата, ако има такива, са на местно ниво. От тези данни става ясно, че пред София стои сериозният въпрос по включването в културния живот на целия град и културното развитие на периферните зони. Това може да се погледне в положителен аспект с оглед на софийската кандидатура, тъй като титлата „Европейска столица на културата“ се дава на град, чийто план за бъдещо развитие е най-съдържателен и концептуален, а не за вече постигнатото в сферата на културата. Развитието на културни политики и практики в периферията на София е благодатна възможност за успешната кандидатура на столицата.

Други предложения по време на семинара бяха да се акцентира на религиозната толерантност в града чрез наличието на 4 различни храма в рамките на един градски участък – православна църква, католическа църква, джамия и синагога; София да се представи като град на задните дворове и да се използва пространството между сградите, безистените и вътрешните дворове за арена на културни събития; близостта до Витоша да се използва като емблема на града и културната политика да се обвърже екологично. Всички тези предложения се движат в правилна посока, произтичайки от представата, че София притежава уникална културна специфика, която трябва да се разкрие в духа на европейската идея за разнообразие и плурализъм.

В хода на дискусията се родиха множество идеи, чието развитие и оформяне предстои.

Българските кандидатури за 2019

 Домакинството на София на тази конференция по никакъв начин не ощети останалите български градове, които са заявили своята кандидатура. Демонстрирайки желание за партньорство и благородно състезание, организаторите на Софийската конференция, бяха поканили и представители на Бургас, Варна, Велико Търново, Русе и Пловдив, които направиха кратко представяне на градовете си и мотивите си защо техният град би бил успешна европейска столица на културата.

Дискусията за най-добри досегашни практики и идеи би могла да послужи за изготвянето на актуална концепция за всички български градове, но всеки един от тях трябва да си зададе въпроса дали разполага с капацитета и ресурсите за адекватно участие в толкова мащабна инициатива, дали оживлението в града не е само сезонно и накъде да се развива културно, а не просто туристически. В това отношение София има какво да предложи.

София - европейска столица на културата

             За кандидатурата на София работят съвместно както официалните институции в сферата на културата, така и неправителствени организации от гражданския сектор. Ролята на координираща организация играе Асоциация за развитите на София, назначена с решение на Общинския съвет.

            Едно от най-големите предимства, с които София разполага, е огромният човешки потенциал, съсредоточен в столичния град. Тук е еманацията на националната ни култура. Българската култура е сравнително непозната в Европа – липсва отличителен характерен образ за страната. В тази връзка България като една от малките и непознати европейски страни би спечелила най-много от обявяването на нейната столица за носител на титлата. Столицата е представителна извадка на цялата страна, в нея са събрани не само най-талантливите артисти, но и най-добрите културни мениджъри, които да работят за кандидатурата й.

            От гледна точка на глобалния национален интерес именно София е най-подходящият избор.

Бибилиография:

1.      Присъствие на Софийската конференция за Европейските столици на културата

2.      Позиция на Европейската инициатива „Душа за Европа”, март 2011 г.

3.      Презентация за културната ситуация в София на Фондация за градски изследвания и проекти

4.      Официалният уебсайт на кандидатурата на София – www.sofia2019.bg

5.      Уебсайтът на ККТ Бългрия – www.ccp-bg.com

Wiki Weapons Project/Проект Уики оръжия/ http://defensedistributed.com/е инициатива за създаване на 3D-принтирано огнестрелно оръжие и за свободно он-лайн разпространение на дигиталния файл за дизайна му. Явно търсенето на абсолютна свобода, провокирано от „Уики Лийкс“ е намерило последователи и в тази така странна и нова човешка дейност като 3D-принтирането.* Проектът се опитва да заяви свободни права върху домашното 3Dпринтиране на оръжия, но, противно на мнението, изложено в този материал на „Популярна наука“ - http://www.popsci.com/technology/article/2012-10/fyi-it-legal-3-d-print-handgun - това никак няма да е лесно начинание. Друг е въпросът дали и кому е изобщо нужно.

Правото да се притежава оръжие е уредено от Конституцията на САЩ (за Европа нещата са повече от ясни – притежаването на оръжие се допуска по изключение). Но и на двете места, новостта на 3D принтирането поставя правни въпроси, според някои трудно, а може би и не толкова трудно разрешими. Дали е законно да си правим оръжия в къщи?

Тази седмица Wiki Weapons Project  се натъкна на пречка,  когато 3Dпринтер провайдъра „Стратазис“  http://www.stratasys.com/ прекрати договора за заемане на принтер който беше дал на групата. „Стратазис“ цитира клауза в споразумението за наем на 3Dпринтера, която позволява на компанията да го анулира, ако смята, че принтерите се ползват за незаконни цели. Това повдигна очевидния (и деликатен) въпрос: Проект „Уики оръжия”прави ли нещо незаконно?

 В САЩ този, който иска да произвежда оръжия за продан, трябва да има федерален лиценз. Хората от проекта „Уики оръжия“ не са демонстрирали никакво намерение да продават потенциалните оръжия които биха създали, но смятат да разпространят  безплатно дигиталния файл така, че всеки с подходящия хардуер и ръководство да може да принтира свое собствено оръжие. Тоест, да го произведе. Смята се, че щатските закони не са взели предвид такава ситуация.  Проектът „Уики оръжие“, твърди, че иска да ни накара да погледнем какво се случва във свят където информацията (която иска да е свободна) може да бъде лесно преустроена във физически предмети много от които не са предназначени за свободно ползване (като огнестрелните оръжия например).

 „Това повдига много интересни въпроси,“казва Майкъл Вайнбърг, юристконсулт в „Обществено знание“,   правен консорциум, фокусиран върху дигиталните технологии, интернета и интелектуалната собственост. „Ще има много истории в бъдеще за хора правещи интересни и безинтересни неща с 3Dпринтирането. Въпроса който хората трябва да си зададат е: “беше ли това възможно преди 3Dпринтирането?”И, ако отговора е да, то използването на 3D принтер промени ли из основи естеството на това нещо. Отговора на този въпрос според мен е не.“

 Това като че ли обобщава гледната точка на юристите.

 „С традиционните металообработващи машини човек вече е способен да произвежда собствени огнестрелни оръжия,“казва Кристофър Уолш, аспирант в Центъра „Беркман“ за интернет и общество към Харвард.“Въпреки, че не съм експерт по законите за регулиране на оръжия, бих бил много изненадан, ако съществуващите закони не са взели предвид направата на огнестрелни оръжия в домашна обстановка. Също така в днешно време се искат много по-малко пари, усилие и познание за да си купиш оръжие на черния пазар отколкото да 3D-принтираш едно.“

 Каквито и закони да регулират произвеждането на огнестрелни оръжия в домашни условия посредством средства различни от 3Dпринтиране също така трябва да регулират и това, което „Уики оръжия“ забърква (защото е въпрос на време те да намерят друг 3Dпринтер/.

 Някои подържат мнение, че „има съображения които са отвъд строго правните“. Само че, отговорът е – „не, няма такива“. 

 „От моя гледна точка, това не повдига някакви необикновенни въпроси за интелектуалните авторски права, разума и възможните граждански и престъпни задължения,“казва Майкъл Пауъл, адвокат занимаващ се с дела свързани с интелектуалната собственост. „Каква „защита“ се опитва да постигне тази група която не може да бъде постигната използвайки законно купено огнестрелно оръжие или дори електрошок, флакон с лютив спрей, палка или друго средство за защита?“

 Лидера на проекта „Уики оръжия“ Коди Уилсън, студент по право в Тексаския университет твърди, че проекта е за да „се сломят разликите между дигитална информация и материални стоки“ и „изявление към онези международни клептократи показващо, че това не е във ваш контрол вече.“  Бунтарско, дръзко и.... глупаво и неадекватно. Да, твърдението на Уилсън е, че 3Dпринтирането е технология чието време е дошло. Но оттук нататък той не сочи нищо логично, за да ни убеди, че 3Dтехнологията е променила с нещо принципите на правния режим на забранените за производство стоки – в случая оръжие, но  няма пречка това да се отнася и за наркотици или други забранени вещества, стига технологията да го позволява.

 Тези, които смятат, че строго погледнато проекта „Уики оръжия“ не е незаконен в сегашната законова щатска рамка, се основават на постулата за свобода на информацията, като въвеждат като някаква изключителна новост 3D принтирането, тъй като то скъсявало и дори смесвало информацията и вещта, т.е бързото превръщане на първото във второто. „Какво значи това за бъдещето на свободната информация където данните бързо могат да се превърнат в физически предмет? Как може нещо като това да повлияе на бъдещето на закона за интелектуалната собственост? И подрива ли си собствените си идеали „Уики оръжия“ като „избутва“ тази идея за свобода на информацията в този й противоречив вид?“

 Всъщност, този диспут и проблем е класически пример за „самоцелно бунтарство“, което този студент и неговата организация представят. И днес, и дори при най-примитивните етапи от човешкото развитие, производството на нещо има две фази – замисъл, информация и произвеждане, овеществяване.  Това, че днешните действително много авангардни технологии скъсяват разликата между едното и другото не значи, че същността на този процес с неговите два елемента се е променила. Съвременното право, което ограничава, лицензира или забранява някои производства, не държи сметка за скоростта на превръщането на информацията в продукт, а просто забранява продукта. С други думи – ако в САЩ законът съдържа празнина по въпроса за това дали можеш да си правиш оръжие за лично ползване – то 3Dпринтирането само улеснява това производство. /Друг е въпросът, че този, който  продаваш матрица или метод, дигитален файл, за производство на оръжие чрез 3Dпринтиране, то тогава той очевидно участва в производството на оръжие и би могъл да попадне под изискването за федерален лиценз/. Ако пък домашното производство за лична употреба все пак е забранено от закона, то 3D принтирането просто е нов вид производство. Забранено.

 Затова, ако обърнете внимание на позицията на „Уики оръжие“, то тя е – „ние не произвеждаме, но при условията на свободна информация предлагаме на всеки методът за производство“. Само че, законът отдавна познава тази фигура – постигане на непозволен резултат с позволени средства, наричайки я „заобикаляне на закона“. Нещо, което е точно толкова забранено, колкото и прякото му нарушаване.

 В Европа, целият този правен проблем е много облегчен и на практика го няма. Притежаването на оръжие е забранено изобщо и се допуска по изключение  - това е т.нар. „разрешителен режим“. Следователно, никой няма право без разрешение от държавата да купи, произведе по класически способ, респективно и по който и да било нов такъв, бил той и 3Dпринтиране, оръжие.

 Новите технологии, колкото и шокиращо нови да са /а 3Dпринтирането е такава!/ невинаги ще изменят класическите правни или морални принципи.

Вижте още: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=11815

 По материали от:  http://www.popsci.com

 Превод: Велимир Макавеев

Награждаването на конкурса „Трагедия и Слава – 100 г. от Междусъюзническата война”. ще се извърши в 13:00 в подлеза на НДКна 27-ми (събота), където е и в момента самата изложба.

Наградените картини са:

1. място: „Бежанци”– Силвия Ганчева 21г.

2. място: Мариян Гергьовски 24 г.

3. място: "Хищници"- Райна Павлова 16 г.

Всички участници, които са изпратили картини свързани с темата и изискванията ще получат грамоти.

Сдружение „Форум Наука” издаващо списание „Българска Наука” взе участие в младежки обмен на тема "Пред Християнско културно наследство", част от програмата „Младежта в действие“. Проектът се състоя в Агхвнадзор (Aghavnadzor), Армения, между 8-ми и 18-ти април 2013 г.

Участници от шест държави - България, Армения, Украйна, Молдова, Латвия и Словения, обмениха познанията си относно предхристиянските символи и практики. Чрез презентации, лекции, танци, възстановки на ритуали и др. методи на неформалното образование всички участници придобиха една добра представа за историята на другите държави. По време на проекта всички имаха възможност да посетят няколко от важните исторически места в Армения, които се даваха за пример като запазено културно наследство преди християнството и неговото влияние след 301 г. Също така религиозната маргинална група Йезиди (Yezidi), които са запазили религията си до ден днешен презентираха себе си по няколко начина - презентация, лекция, музика и т.н.. Направиха дори и възстановка на сватба, която се отличава с няколко специфични елемента. Един от ритуалите, които изпълняват при брачна церемояния е хвърлянето на ябълка от младоженеца по булката от покрива на къщата.
Българската група от Сдружение "Форум Наука"представи по няколко начина българската култура и в частност предхристиянските практики, които са се запазили и до днес в територията на България. Също така чрез традиционни ястия, напитки и носии ние вкарахме максимална автентичност на нашата култура сред останалите участници в проекта.
След проекта всички младежи от шестте страни имаха стабилни познания за това какво представлява културата на останалите и кои са предхристиянските практики, които все още се честват в различните населени места.

Повече за проекта и останалите предхристиянски практики и символи може да видите в специално направения блог - http://paganheritage.blogspot.com/

Участниците в проекта пред римският храм от I-II век Гарни.

Гегхардският манастир от IV век, като през XII в. се разширява в съвременните си размери.

Представители на Йезиди говорят за своята религия и традиции.

Възстановка на празници, които почти всички славянски племена имат, а именно прескачане на огън и обикалянето му с танци.

Български традиционни ястия с малък кукер.

Традиционни танци с носии от тракийския край.

Доц. д-р Теодорина Турлакова

Гл. ас. д-р Гергана Славова

Увод

Селските общини в България заемат основен дял от територията от страната и обхващат близо половината от населението на страната. Налице е диспропорция в развитието на градските и селските райони както по отношение на икономическото развитие, така и по отношение на образователното равнище, демографско състояние, достъп до основни услуги и др. Еднотипно е състоянието на селските райони в Добруджа като единственото предимство на тези части от България е високия относителен дял на селскостопанската дейност. 

Политиката на ендогенно развитие на селските райони в Европа, прилагана преди години не даде максималният резултат, който се очакваше. Към настоящият момент се прилагат екзогенен или смесен подход  за преодоляване на диспропорциите между развитието на селските и градските райони. Те предполагат участието на местните общности чрез предприемачески инициативи за съживяване на местната икономика. Приоритет сред тези инициативи има алтернативния туризъм и разнообразяването към неземеделски дейности (занаяти, производство на зелена енергия и др.).

Алтернативния туризъмв селските райони се разглежда като граничен междуотраслов сектор на икономиката, който интегрира резултатите от селското, горското и водното стопанство, туризма, хранително-вкусовата индустрия и др.  Развитието на алтернативния туризъм като стратегическа цел местните власти в района на Добруджа и като печеливш бизнес за местното население предполага да се идентифицират подходящите пазарни и предприемачески ниши.

Финансирането и насърчаването на бизнес дейностите чрез различни програми и фондове на ЕС са важно условие за подобряване качеството на живот в изостаналите райони.

Целта на настоящата студия е да се анализира предприемаческата дейност чрез  алтернативни видове туризъм в селските райони на Добруджа и да се предложат нови насоки за тяхното развитие.

Задачите на настоящото изследване са:

Да се разяснят основните въпроси на аграрното и селското предприемачество;

Да се разкрият особеностите на алтернативния и селски туризъм като разновидност на селското предприемачество;

Да се оценят тенденциите, възможностите и перспективите за развитие на алтернативния туризъм в различните селски райони на Добруджа;

Да се акцентира на възможностите за финансиране на алтернативния туризъм по ос 3 от Програмата за развитие на селските райони (ПРСР) в периода 2007-2013.

Участието на авторите в разработката е както следва: част I  и т.3 от част  III – доц.д-р Теодорина Турлакова; част II и т.1 и 2 от част III – гл.ас.д-р Гергана Славова.

•  Основни аспекти на аграрното и селско предприемачество
• Аграрно и селско предприемачество в контекста на ОСП на ЕС.

България е страна, в която аграрният сектор винаги е бил водещ за  икономиката. Това до много висока степен се дължи на развитието на предприемаческа дейност, т.е. поемането на висок риск за започването на нов вид дейност без да има гаранция за възвръщаемост на вложените средства и успех на бизнеса като цяло. Подкрепата на държавата по отношение на този вид дейност никога не е била достатъчна - не са вземани конкретни мерки за финансиране на предприемачите.
От 2007 година България е страна-членка на Европейския Съюз (ЕС). Този факт променя досегашното положение на потенциалните и реалните аграрни предприемачи, защото на територията на страната ни започва да действа Общата Селскостопанска Политика (ОСП) на ЕС. Благодарение на конкретни програми за финансиране, фондове и механизми се осъществява финансово подпомагане за различните видове дейности, което дава по-голяма сигурност при стартирането на нов бизнес или доразвиване на вече съществуващ такъв.
С цел да конкретизираме по-нататъшните си изследвания ще изясним субституцията на понятието „предприемачество”, тъй като то може да бъде  многостранно разглеждано и тълкувано. От една страна се свързва с творческата природа на човека и се акцентира върху психологическите характеристики на икономическия субект, а от друга се интерпретира като съвкупност от практически дейности по изграждане на нов бизнес, по създаване на нов продукт, по внедряване на иновации в съществуващи фирми .
Според исторически данни понятието предприемачество се въвежда в теорията на Ричард Кантилон през 1725г.. Той разграничава лицето, което осигурява капитал от лицето, което поема риска.
Предприемачът  добива популярност благодарение на Жан Баптист Сей (1800г.), който го определя като лице, което е в състояние да пренасочи икономически ресурси от една област с по-ниска към друга с по-висока производителност и печалба.
Австрийският икономист Йозеф Шумпетер (1934г.) характеризира дейността на предприемача като „творческа деструкция”, а предприемачеството като дейност по реализиране на нови комбинации в производството и създаване на нови изделия. В качеството на класическо е възприето следното негово определение: „Предприемачите са стопански субекти, функциите на които се изразяват в осъществяване на нови комбинации”.
Според Шумпетер предприемачът е този, който прави първия ход в икономическото развитие и неговата функция е да извършва иновации, разбирани като:

• Въвеждане на нов продукт (или подобряване на съществуващ);
• Разкриване на нов пазар;
• Въвеждане на нов метод на производство;
• Снабдяване с нов материал или полуфабрикат;
• Създаване на нов тип организация на производството;

Шумпетер заявява, че само крупната корпорация с нейния мениджмънт е по-добре приспособена към научно-техническия прогрес.
Най-популярното и консенсусно съвременно тълкуване на предприемачеството е това на американския икономист Питър Дракър. Той разграничава предприемачеството от големината на бизнеса, собствеността и конкретния субект. Според него: „ Предприемачеството не е наука, нито изкуство, предприемачеството е просто практика” и още „ Предприемачите винаги търсят промяната, реагират на нея и я експлоатират като възможност” .
Освен горепосочените учени има още много други, които обръщат сериозно внимание на понятието предприемачество. Такива са: Джордж Вридевелт, Ернандо де Сото, Роберт Хисрич, Алберт Шаперо, Ронстад и други.
Редица български учени също обръщат сериозно внимание на въпросите, свързани с развитието на предприемачеството. Изследвания на предприемачеството в България преди 1944г. правят проф. д-р К. Бобчев от Софийския университет „Св. Климент Охридски” и проф. Ив. Ранков  от Висшето Търговско училище-Варна. Проф. д-р К. Бобчев характеризира предприемачеството като опосредстваща дейност и се спира на икономическата природа на предприемаческата печалба. Проф. Ранков разглежда функциите на предприемача при съчетаване на факторите на производството-труд, земя, капитал. Според него предприемачът е личност, която работи за чужда сметка. Като прокарва разликата между предприемаческата и административно-управленската работа в предприятието, която според него се заключава във волевия акт на управлението. С тази характеристика авторът се доближава до съвременните разбирания за предприемачеството.
В условията на преход  към пазарна икономика се очертават няколко източника на разширяване на предприемачеството:

• Процесът на делегиране на стопанисването на собствеността, намиращо израз в увеличение на броя на малките и средните предприятия в селските райони, включително в сферата на алтернативния туризъм;
• Разширяване на икономическата автономия на професионалистите, откривайки нови полета за тях като икономически субекти;
• Разширяване пазарно-конюнктурния режим на стопанисване като среда и климат за свободна предприемаческа дейност.

След всичко посочено за същността на предприемачеството могат да се обобщят следните две обстоятелства в теоретичен план, които определят посоките на анализ на този феномен:

• Многостранност на съдържанието;
• Относителност на неговата оценка в зависимост от конкретното равнище на икономическо развитие;

Динамично протичащите процеси в социално-икономическото пространство и взаимовръзките предприятие-среда водят до разглеждането на предприемачеството като процес, развиващ се във времето. Предприемаческият процес очертава от една страна фазите на жизнения цикъл на предприятието, а от друга възможните подходи за адаптация към средата на всеки етап, чрез избор и реализация на подходяща организационна структура и стратегия.
Н. Църевформулира предприемаческия процес през призмата на динамичните предприемачи. Той акцентира върху избора на възможности. Възможностите се класифицират в три групи:

• За разширяване на продуктовата линия или пазар;
• За преструктуриране на бизнеса;
• За фундаментална промяна на икономическите характеристики и капацитета на целия бизнес.

Факторите, влияещи върху избора на възможност, са сведени до следните четири: личностни ценностни критерии, обкръжение (бизнес среда), ограничения и бариери, бизнес култура.
Й. Коев описва предприемаческия процес като реализация на намеренията на предприемачите, изискващи влагането на неподозирано много труд, ресурси, време и енергия . Разглеждайки различните авторови мнения, той разработва предприемачески процес, като описва множеството поддетайлности, осъществявани в предприемаческата дейност и дефинира поддетайлностите по определени критерии.
Предприемаческият процес според Й. Коев има три основни фази.
Фазата ориентация обхваща: решение за собствен бизнес, оценка на възможностите, откриване на нов продукт. Фазата на организиранетообхваща: създаване на нов продукт, анализ на външната среда, оценка на ресурсите, локализация на предприемаческата дейност, изработване на предприемачески план. Фаза на предприемаческо действиевключва управление и закриване на предприемаческата дейност.
Н. Янков разглежда предприемаческия процес като не моментно развиващо се явление. Характерно за предприемаческия процес е, че той завършва след създаването на организацията – обект на предприемаческа инициатива . Стадиите на предприемаческия процес са следните:

• Наличие на идея;
• Тестване и доказване на идеята;
• Избор на път към пазара;
• Комбиниране на необходимите ресурси;
• Избор на стратегия за запазване на позиции на пазари и пазарен растеж;

Д. Каменовразглежда предприемаческия процес, като поставя за водещ предприемача. Процесът, който описва, започва със създаване на бизнес идеята, първоначална оценка и подбор на рационални идеи, формулиране на концепция за собствен бизнес и разработване на бизнес план.
В. Божинова подразделя авторите, работещи върху предприемаческия процес в зависимост от степента на детайлизация, в две направления: очертаващи най-общо фазите на процеса и такива, които го декомпозират на значителен брой съставни елементи . Анализирайки много автори, тя изгражда модел на продължителността и последователността на отделните етапи на предприемаческия процес. Предприемаческият процес обхваща следните етапи в съответната последователност:

• Възможност или идея за собствен бизнес;
• Оценка на идеята;
• Конкретизиране;
• Анализ на външната среда и пазара;
• Локализация;
• Институционализация;
• Предприемачески план;
• Организация и управление на промишлената дейност;

Предприемаческият процес според В. Божинова е свързан с жизнения цикъл на фирмата и е многократно повтарящ се.
Предприемачеството може да се разглежда от гл.т. на всеки един отрасъл на икономиката. Така например се обособяват строително предприемачество, индустриално предприемачество, търговско предприемачество, аграрно предприемачество и други. Всеки една от тези разновидности на новаторската дейност сама по себе си се формира под действието на различни фактори и притежава уникални характеристики.
Формирането на аграрното предприемачество в България се осъществява в условията на свободен пазар, което го ориентира към рутинни дейности, които обаче нямат аналог в своите параметри и в мозаичната подреденост на ресурсите .
Аграрното предприемачество е производствен тип предприемачество. Според предмета на дейност е популярно групирането на производствено, финансово и търговско предприемачество. Някои автори застъпват тезата за групиране на предприемачеството по този критерий като: индустриално, финансово и търговско. Формулирането на предприемачеството като производствено дава възможност да се разшири отрасловата база и да се присъединят аграрното предприемачество, предприемачеството в строителството, в туризма и други.
Аграрното предприемачество може да се дефинира по следния начин: намиране на възможности, иницииране и осъществяване на успешен аграрен бизнес Според дейностите, които извършва аграрния предприемач може да класифицираме следните по-важни видове предприемаческа дейност: дейност, свързана с производство на непреработена селскостопанска продукция; предприемачество в сферата на преработката на селскостопанска продукция, услуги и търговия; смесен тип аграрно предприемачество.
Трябва да отбележим, че между понятията”аграрно предприемачество” и „селско предприемачество” (или „предприемачество в селските райони”) съществува коренна разлика. Широко обсъжданото в литературата „селско предприемачество”обхваща всички бизнес дейности-търговия, туризъм, индустрия, преработка и др., пространствено разположени в селските райони.
Позовавайки се на класификациите за аграрно предприемачество и поясненията за селско предприемачество следва да подразбираме аграрния туризъм като част от аграрното предприемачество, а алтернативния туризъм като разновидност на  т.нар.селско предприемачество.
Въпреки разликите между аграрното и селско предприемачество на практика в бизнес дейностите те са преплетени и обвързани в развитието си. Така например по отношение на разглеждания алтернативен туризъм следва да отбележим, че той се развива на основата на аграрното предприемачество, което осигурява неговата продоволствена база.
За да се развива аграрното предприемачество във всеки един свой аспект, са необходими средства, които в по-голямата част от случаите не са по силите на бъдещия предприемач. Необходимо е допълнително финансиране, което към сегашния момент се постига от страна на ЕС или по-точно чрез спазването на Общата Селскостопанска Политика на ЕС. Чрез приемането на България за членка на ЕС през 2007 година са открити много нови възможности за финансирането на дейността в аграрната сфера и започването на предприемаческа дейност.
В този контекст България е длъжна да се придържа към Общата Селскостопанска Политика ( ОСП ) на ЕС, за да може да се развива селското стопанство и аграрното предприемачество. Общата селскостопанска политика се състои от група правила и механизми, които регулират производството, търговията и преработката на земеделски продукти в Европейския съюз, като се обръща повишено внимание на развитието на селските райони. ОСП е една от най-важните политики на ЕС. Това се дължи на високия й дял в бюджета на ЕС - почти 50%, а също така и на големия брой хора и обширната територия, които са пряко засегнати от нея. Значението на ОСП се определя и от факта, че тя е пряко свързана с Общия пазар и Европейския валутен съюз, които представляват два ключови елемента от постигането на европейската интеграция. Целта на европейската ОСП е да осигури приемлив стандарт на живот на фермерите, да осигури качествени храни за потребителите на разумни цени, да запази европейското наследство в селските райони и да спомогне за опазването на околната среда.
Създадена през 1962г., когато държавите основателки на Европейската Общност се възстановяват от един дълъг период на хранителна криза, ОСП започва действието си чрез субсидиране на производството на основни земеделски продукти в името на осигуряването на хранителна обезпеченост. Днес ОСП е обект на реформи, целящи нейното пазарно ориентиране и утвърждаване на прилагането на устойчиви методи на земеделие, опазващи околната среда и ландшафта и насочени към подобряване на качеството и безопасността на храните.  За тази цел селскостопанската политика на ЕС претърпява значителни промени през последните години. Правните текстове са съкратени и направени по-лесни за четене . Около 80 правни актове са отменени в рамките на т.нар. единна обща организация на пазара.
Общността осигурява финансовите средства за постигането на основните цели на Регионалната политика, някои от които са дефинирани в самия Договор за Европейския съюз , основно посредством Структурните фондове (СФ). Това е обобщаващото наименование за няколко различни фонда, създадени по различно време и с различна цел от ЕО/ЕС. Всеки от тях има своя специфична област, макар че те работят съвместно.
Когато се говори за СФ е важно е да се има предвид, че обхватът на това понятие се променя в хода на времето. Така например за периода 2000-2006 г. понятието Структурни фондове обхваща Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд, Финансовия инструмент за ориентиране на рибарството и Европейския фонд за ориентиране и гарантиране на земеделието. Кохезионният фонд, макар и много сходен, не се причислява към СФ от специалистите.
Ролята на тези структурни фондове за развитието на аграрното предприемачество в България се изразява във факта, че чрез тях ще се финансират по-слаборазвитите райони на страната, ще се подпомага социалната среда, на фермерите ще бъдат отпускани средства за започване на нов вид дейност или преструктуриране и модернизиране на съществуващата. Чрез функционирането на всеки един от тези фондове страната ни получава облаги в морално, финансово и социално изражение. Основната цел на тези структурни фондове е облагородяването на селските райони и превръщането на аграрния сектор във водещ за всяка страна-членка, включително и за България.
За страна като България, в която има съществена липса на средства за финансиране на предприемаческата дейност и потенциалните предприемачи не стартират такава поради високата несигурност,  ПРСР оказва изключително важно  и благоприятно въздействие върху развитието на неземеделски дейности в селските райони в това число и развитие на алтернативни видове туризъм. Именно от него произлизат различните финансирания по програми на ЕС, благодарение на които състоянието на аграрния сектор в страната ни постепенно се подобрява.
В заключение на горепосоченото могат да бъдат направениследните изводи:

• Аграрното предприемачество се разглежда като специфичен процес по изграждането на предприятия и се свързва преди всичко със създаването на малки и средни аграрни предприятия.
• Предприемаческият процес включва функции, дейности и действия по изграждането на нови предприятия с цел експлоатиране на осъзната нова идея (предприемаческо творчество) или възможност, предоставена от средата.
• Аграрният предприемачески процес обхваща инвестиционния процес в предприятието.
• Аграрното предприемачество в България е зависимо от  функционирането на ОСП на ЕС, поради средствата за финансиране, които тя отпуска.
• Структурните Фондове допринасят за развитието на предприемаческата дейност в България посредством отпускането на финансови средства за създаване на нови и модернизиране на съществуващи фирми.
• Принципите на ОСП подпомагат развитието на предприемаческата инициатива чрез уеднаквяването на условията на всички пазари в страни-членки на ЕС.

• Предприемачествотои регионалната политика на страната.

В резултат на появата и функционирането на предприемаческите фирми се наблюдава повсеместно технологично обновление, организационно новаторство и растеж на малкия бизнес.
Безспорният интерес към предприемачеството на съвременния етап се обяснява със социално-икономическите му предимства.
На макро равнищете са свързани с икономическия растеж на държавите, с преодоляването на икономическите кризи, безработица и дългосрочната „Кондратиева” стратегия на икономиката, със създаване на  нови работни места.
На микро равнищеприносът на предприемачеството се състои в иновативните промени, проявите на творчество, координацията на ресурсите, използване на нови рационални форми на организация, откриване и използване на нови икономически възможности, производство на нови продукти и услуги. Предприемачеството може да бъде фактор и за повишаване производителността на труда, в резултат на подобрената организация на производството или внедряване на нови технологии. То способства за адекватното реагиране спрямо измененията в обкръжаващата среда не като защитни действия, а като промяна във функционирането на фирмата, като фактор за нейното динамично развитие.
От социална гледна точкапредприемачеството се е превърнало в ценност на нашето време, тъй като съдейства за свободното развитие на обществото, реализира процесите на индивидуализация на отделната личност и преобразява обществената структура.
Посочените предимства са обективни причини, които налагат в края на ХХ век редица теоретици да преосмислят феномена предприемачество и неговото значение за просперитета на националните икономики.
В съвременните условия предприемаческата дейност се свързва най-често с високотехнологичните дейности – компютъризация, информационни технологии, съобщения и други. На другия полюс е земеделието с традиционния консервативен характер на своето производство. Но тази представа е доста остаряла – съвременното земеделие предлага широки възможности за активно новаторско поведение, ако не в областта на принципно новите продукти, то в новите методи за производство и запазване на естествените ресурси, основно на земята. За България това е изключително важно, тъй като в земеделието се произвежда 13-15% от БВП.
Предприемаческата инициатива, основана на частната собственост, съчетана с ресурсова осигуреност, се реализира в най-висока степен чрез създаване на малък бизнес.
Освен наличието на икономическа база за предприемачество, свързана с единство на собствеността и управлението, с наличните финансови, материални и човешки ресурси, е необходима и подходяща среда в страната. Компонентите на тази среда са следните:

• Държавна подкрепа на предприемачеството в селските райони – чрез създаването на държавни институции, обучение на предприемачите и информационна подкрепа;
• Наличие на подходяща законова уредба, която да акцентира не само върху типичните предприемачески функции, но и върху регламентацията на цялостната стопанска система;
• Наличие на информационна система за разширяване на достъпа до изследванията, иновациите, информационните технологии и обучението;
• Наличие на финансов ресурс, насочен към подкрепа на предприемачеството в земеделски и неземедлски дейности в селските райони;
• Пазарни интервенции на държавата с цел стабилизиране цените на аграрните продукти на приемливи за производителите и потребителите нива и частични гаранции по инвестиционни кредити; Стимулиране производството на аграрни стоки чрез подходяща данъчно-нормативна среда;
• Създаване на предприемачески асоциации и превръщането им в партньор на държавната администрация и ръководство чрез активно участие при подготовка на законопроекти и други нормативни актове, промените на стандартите и организацията на издаването на сертификати.

Част от посочените елементи на средата липсват, а някои от тях са в процес на създаване.
Най-големият проблем в аграрната сфера на съвременния етап е липсата на обща стратегия при нормативното формиране на компонентите на средата.
България осъществява социално-икономическа политика, която е насочена към развитие на ефективна и конкурентна икономика и пълноценна интеграция в европейските структури. Политиката за регионално развитие, която придобива все по-голямо значение, е част от тази политика.
Политиката за развитие на селските райони е от жизнено важно значение, като се има предвид, че в тях живее над 56 % от населението на 27-те страни от Европейския съюз (ЕС) и че те представляват 91 % от неговата територия. Същото важи и за България.
Местната власт с нейните отговорности, приоритети, възможности за избор при разработване и реализиране на политики е централен фактор в развитието на селските райони.
Развитието на селските райони само по себе си е многопластов, многофакторен, с много участници феномен. Административната власт с нейните отговорности, приоритети, възможности за избор при разработване и реализиране на политики е централен фактор в това развитие. Икономическият растеж, създаването на нови работни места, ръководството в използването на технологиите по опазване на околната среда, по-бързото достигане на финансовите средства до земеделските стопани и техните семейства, както и издръжката и просперитета на всички съставни части на селските общности са немислими без активното участие на местната администрация. Това създава неотменима потребност от анализ на предпоставките и пречките за реализиране на достатъчно силни местни управленски инициативи .
Националната стратегия за регионално развитие (НСРР) за периода 2005-2015 г. е основният документ за определяне на дългосрочните цели и приоритети на регионалната политика на страната. Тя дава стратегическите направления и равнища на регионалната политика и представлява отправна точка за придобиване и разпределение на помощта от ЕС при изпълнение на програмите, отнасящи се до регионалното развитие. Това е от изключително голямо значение за развитието на аграрното предприемачество, тъй като именно тези помощи от ЕС във вид на финансови средства са необходими на предприемачите за осъществяване на тяхната дейност.
Регионалната политика е една от най-динамичните сфери на развитие в България през последните няколко години. Създадена е нормативна база и институционална структура, натрупан е опит в процеса на планиране и координация между отделните сектори. Увеличава се разбирането за потребността от партньорството с неправителствените организации и реалния сектор.
Едно от постиженията на регионалната политика през последните години е осъщественият интензивен процес на планиране, благодарение на който администрацията на всички нива и нейните партньори развиват нова “култура на планиране”. Изготвят се стратегии и планове за развитие на различни нива (местно, областно, регионално), обобщени в Националния план за развитие. Чрез изготвянето на тези стратегии и планове всеки един предприемач планира дейността си, необходимите ресурси (финансови, трудови и други) и  евентуални пазари, на които да реализира продукцията си.
Мониторингът и оценката се сблъскват не само и дори не толкова с организационни ограничения, колкото с липса на информация за планираните и осъществените действия, както и с липса на знания, умения и опит за нейното използване. Сравнително слабо е разпространена практиката за предварителна оценка на плановите и програмни документи, по-специално по методиките, използвани в ЕС.
Районите за планиране не разполагат със собствени финансови ресурси. Областните администрации получават средства само за текущата си дейност, но не разполагат със собствени финансови ресурси за реализация на областните планове за регионално развитие. Формирането на приходите на общините е твърде централизиран процес и като цяло приходите са ограничени като количество. Поради тази причина местните власти се оценяват като не особено надежден партньор при съфинансирането на проекти чрез предприсъединителните инструменти, а в бъдеще – и чрез структурните фондове.
Целите на регионалната политика на България, които засягат развитието на предприемачеството са:

• Подобряване ефективността на публичните инвестиции от български и чуждестранни финансови институции, както и междусекторната координация;
• Отговаряне на изискванията за ползване на предприсъединителните инструменти за социално-икономическо сближаване и присъединяване на страната към Европейския съюз.

Очакваните резултати от провеждането на политиката за регионалното развитие са намаляване различията между България и Европейския съюз, намаляване на вътрешно регионалните различия, което е в интерес както на по-бедните региони, така и на големите градове; стимулиране на икономиката и повишаване на БВП; овладяване на миграционните процеси; разкриване на нови работни места; предотвратяване на урбанизационните проблеми в големите градове. Всички тези очаквани резултати са насочени към подобряване на живота в селските райони, което е редпоставка за развитие на предприемаческа дейност.
Приоритетите за осъществяване на националната политика за регионално развитие, отнасящи се до развитие на предприемаческата дейност са:

• Създаване на предпоставки за преодоляване на съществуващите различия между отделните региони в страната;
• Ефективно използване на предприсъединителните инструменти на Европейския съюз ;
• Изграждане на надеждна информационна основа за регионалното планиране и управление с акцент върху районите за планиране.

Могат да бъдат формулирани три основни направления на дейност в областта на регионалната политика:

• Осигуряване на нормативната база, хармонизирана с европейското законодателство;
• Изграждане на институционален и административен капацитет за провеждане на регионалната политика и усвояването на предприсъединителните инструменти на Европейския съюз и впоследствие на структурните фондове и Кохезионния фонд ;
• Междуведомствена координация и взаимодействие с местните и регионални власти за осигуряване на ефективно използване на средствата и осигуряване на инвестиционното проектиране и изграждане на инфраструктурите;

България е страна, която от скоро е членка на ЕС. Все още страната ни се старае да изпълни всички изисквания на Общността и да бъде третирана като пълноправен член. Този процес протича бавно и с доста трудности, ето защо трябва да се изгради успешна регионална политика, която да е съсредоточена в развитието на селските райони и предприемаческата дейност във всички негови разновидности като бизнес със земеделски и неземеделски дейности.
В същото положение като България е била и Полша, но там регионалната политика на страната е била насочена към развитието на предприемачеството в селските райони още в първите години след присъединяването на страната към ЕС (през 2004 година) .
Развитието на селското предприемачество е присъщо на многофункционалното селско развитие, средство за превръщане на полските селски райони в по- привлекателни места за пребиваване и работа. Проведено е изследване върху 76 специално избрани села в Полша, чиито социално- икономически характеристики са представителни за селските райони в цялата страна.
В резултат на изследването са регистрирани 638 действащи стопански субекти, които функционират в селските райони и чийто среден брой за едно село е малко над осем. Най – голям брой субекти, действащи в едно село, е 44, но в две от изследваните села не е установена нито една неземеделска стопанска дейност.
След провеждането на това изследване са установени някои закономерности и са направени съответните изводи. Вижда се, че неземеделската стопанска дейност е важен елемент, стимулиращ икономическото развитие и смекчаващ последиците от пазарната трансформация, тъй като постъпленията от нея съставляват значителен дял от бюджета на домакинствата в селските райони. За да бъде успешна тази дейност не е необходимо да се умножават профилите на действащите стопански субекти. Иновативността, неповторимостта при разкриването на неселскостопанската дейност са ключът към успешния бизнес. Важно условие за развитието на предприемачеството е усъвършенстването на уменията на предприемачите, чрез курсове, обучения, работни срещи и други форми на образоването на селското население.
Изграждането на различните структури на неземеделска стопанска дейност, зависи не само от факторите от национален мащаб, но преди всичко от местните и регионални фактори. Информационната кампания за възможностите за получаването на средства от помощните фондове, както и самите процедури са твърде сложни за жителите на селските райони. Те обаче не предприемат никакви действия в тази посока, обезкуражени от бюрократичността на процедурите, липсата на конкретни звена за техническа помощ при кандидатстването и от високите разходи по развиването на дейност, особено, които са свързани с назначаването на работници.
Общественото възприемане на действията в рамките на структурните програми, съфинансирани от ЕС е положително, макар че предлаганата помощ се смята за недостъпна за средностатистическия гражданин по бюрократични причини. Във връзка с това средствата за започване на нова дейност са главно от собствени ресурси (спестявания) на предприемачите и техните семейства, частни заеми, а в най-малка степен банкови кредити и помощни средства. Липсата на средства е най-голямата бариера за развитие на предприемачество на село.
Главна роля в активизирането на селските райони трябва да бъде отредена на общината, която е длъжна активно да подкрепя жителите на селото чрез обучение и консултации как да се справят с бюрократичните пречки при основаването на фирма и развиването на стопанска дейност, а също и какви са възможностите и начините за получаването на средства за тази цел.
Трябва да се обърне внимание на все по-често срещащото се явление за инвестиране на пари, припечелени в чужбина, в създаването на собствено предприятие в родното село. Такава ситуация се наблюдава в малко над 10% от селата, макар че в резултат на прогресивното либерализиране на разпоредбите, свързани с пазара на труда в страните от „стария” ЕС спрямо работниците от новите членове на съюза и увеличената миграция с цел припечелване, мащабът на това явление в бъдеще може да се увеличи. Освен това инвестирането в стопанска дейност на средства, които са припечелени по време на работа в чужбина, много често дава като резултат нови работни места за селското население и стимулира местната икономика с външен капитал.
Една от най-големите заплахи за развитието на селското предприемачество са сложните процедури по основаването на фирма, строгата фискална политика на държавата спрямо агробизнеса, както и трудностите при получаването на външни средства за започване и развиване на малкия и среден бизнес.
Най-важните фактори, влияещи индиректно върху активизирането на селските райони са информационно-образователните дейности на общината, местните институции, а също и неправителствените организации. Тези дейности трябва да въздействат върху равнището на знание на населението и мащаба на инвестициите в обществено-техническата инфраструктура, в изграждането на селски пътни артерии.
След направеното изследване на състоянието на селските райони в Полша и съответно възможностите за развитие на аграрно предприемачество в тях, може ясно да се види, че съществува сходство с положението в България. И двете страни се опитват да подобрят състоянието на селските си райони, да повишат стандарта на живот в тях и да ги направят привлекателно място за инвестиции. Това би било невъзможно без финансовата подкрепа на ЕС, тъй като и България, и Полша са страни, чието икономическо развитие е нестабилно и не се отделят достатъчно средства за стимулиране на предприемаческата дейност (в частност аграрното предприемачество).
На фона на всичко, казано до тук, можем да направим следните изводи:

• Политиката за развитие на селските райони е от жизнено важно значение, поради високия процент на живеещите там хора (около 67 %);
• Най-големият проблем в аграрната сфера на съвременния етап е липсата на обща стратегия при нормативното формиране на компонентите на средата;
• Местната власт с нейните отговорности, приоритети, възможности за избор при разработване и реализиране на политики е централен фактор в развитието на селските райони, на селското и аграрното предприемачество;

• Особености на предприемачеството в сферата на алтернативния туризъм

Успешното предприемаческо мениджиране в туризма се свързва със създаване,  оцеляване и развитие на малки и средни предприятия, възникнали на базата на бизнес идея, провокирана от незадоволеното пазарно търсене.
Малките и средните предприятия в туризма реално са гъвкави стопански форми, структурирани на базата на личните и професионални познания и умения на предприемачите собственици. За това е нормално в сферата на услугите , свързани с индустрията на свободното време , често да се среща явлението собственик и персонал да работят заедно. Професионалистите извървели пътя на личното си и професионално образование и квалификация да поемат риска за осъществяването на собствена бизнес инициатива. Предимствата на управляваните от добре подготвени предприемачи МСП се свързват с предпоставките, които дават гъвкавият подход с ориентиране на бизнеса към най - актуалните бизнес потребности на конкретни целеви групи от пазара. Новаторският подход, неголемите капиталовложения в бизнеса, дисциплинирания работещ екип, заинтересован от общия успех на малката фирма, прави тази структура по устойчива и по- лесно адаптивна към променливите бизнес условия в това число и в условия на криза.
Предприемачеството в туризма е свързано с разработването на бизнес идея, за организиране на туристическо обслужване или допълнителна дейност в рамките на алтернативното туристическо предлагане. Заданието изисква да се представи концепция, като предприемаческа инициатива за представяне на определен вид услуги за задоволяване на потребностите на конкретна група туристи. За нуждите за разработката на такава идея е необходимо проучването на съществуващите фактори и условия на пазарната среда, на конкуренцията в избрания сектор на туристическо предлагане.
Селският туризъм като разновидност на туризма и специфична предприемаческа неземеделска дейност в селските райони, макар и с широко присъствие, е нов подсектор за България. Около 26 % от жителите на селските райони допълват доходите си от алтернативни неселскостопански дейности – занаяти, селски туризъм, а в областта на селския туризъм са заети около 370 собственици и едва 290 се занимават с местни занаяти.
Под „предприемачество в алтернативен туризъм” дефинираме частната инициатива на жители на селата или градовете, която се базира на локални за селския район туристически ресурси и се реализира посредством регистрация на малки и средни предприятия. Подобна предприемаческа дейност генерира незначителна част от общите доходи от туризма в страната и по тази причина обикновено се развива като допълнителна заетост (и съответно носи допълнителен доход) към аграрната предприемаческа дейност в селските райони.
Необходимите условия за развитие на селския туризъм могат да се систематизират накратко по следния начин:

• наличие на координация между субектите, предлагащи селски и екологичен туризъм и институциите, регулиращи процесите в сферата на туризма. Липсата на подобна координация води до невъзможност за сътрудничество между райони богати на природни, културни и исторически дадености за разработване на дестинации, изграждане на инфраструктура и финансиране. Отсъствието на координация е причина за недостатъчна информация за анализ на икономическия принос и влияние на селския туризъм върху регионалния икономически растеж.
• Необходимост от синергия и съгласуваност между различните чуждестранни фондове и програми, финансиращипроекти от местно и регионално ниво. Това условие е изключително важно, тъй като в повечето случаи регионалните сдружения срещат проблем при активизиране на местното население.
• Наличие на добри демографски показатели на района. Към тях се отнасят относително млада структура на населението, сравнително висока гъстота и висока образователна структура на населението в селските райони.
• Добро състояние на социалната, техническата и пътната инфраструктура;
• Наличие на подходяща психологическа нагласа на земеделските производители и жителите на селските райони за възприемане на алтернативния туризъм като печеливша предприемаческа дейност;
• Добро равнище на квалификация и обучение на кадрите. Необходимо е кадрите заети в алтернативния туризъм да имат познания по чужди езици, култура на обслужването и познания по основните бизнес механизми, маркетинг, реклама и др.).
• Добре развита информационна и рекламна дейност за повишаване търсенето на туристическите услуги в селските местности на района.

Освен всичко посочено изключително важно за развитие на алтернативния туризъм в селските райони е да се разкрият предприемаческите и пазарните ниши за алтернативен туризъм в региона. Както подчертават Петрови Николова и Линковаот съществено значение за развитието на селския туризъм са уникалните и атрактивни ресурси, които карат всеки турист да идентифицира тяхната локализация.
В тази връзка при изграждането на алтернативен туристически обект в определен район е необходимо да се идентифицира пазарната ниша, към която ще бъде насочен бизнеса. В съгласие с някои авториможем да посочим етапите при разкриване на пазарната ниша за развитие на алтернативния туризъм в определен регион. Те се свеждат до следните основни процедури:

• Идентифициране на уникалните ресурси на региона, което не съществува на друго място;
• Оценка качествата на уникалността като туристически ресурс. Освен на ниво частен инвеститор тази задача може да се изпълни от общината с цел да разполага с информация за възможностите на региона да привлекат инвеститори в сферата на алтернативния туризъм. Добре е да се оцени възможността на уникалната атракция да осигури определен брой туристи годишно, които ще допринесат не само за приходи, но и печалба на предприемачите.
• Набавяне или изграждане на допълнителните условия, необходими за развитието на алтернативния туризъм – в т.ч. техническа и социална инфраструктура, леглова база и др.
• Стремеж да се комбинират различни форми на селски, екологичен, исторически и друг алтернативен туризъм, за да се разчита на непрекъснат туристопоток, който да гарантира печеливш бизнес;
• Функциониране на изградените предприемачески структури в сферата на туризма като пазарни субекти. Конкурентният европейски пазар поставя пред българските предприемачи предизвикателството да бъдат пазарно ориентирани и да използват оптимално своите ресурси като да прилагат подходящата диверсификация на предлагания туристически продукт. В пазарните действия на предприемачите важна част заемат популяризацията на дейността и рекламата.
• Осигуряване на институционална и финансова подкрепа от местните власти. То произтича от разбирането за необходимостта от прилагане предимно на ендогенен подход в развитието на регионите.  

Следва да подчертаем, че въпреки големите възможности на алтернативния туризъм за съживяване на селската икономика, на него не трябва да гледаме като на единствен фактор за решаване на сложните социално-икономически проблеми на селските райони и като инструмент за локално устойчиво развитие. 

Състояние и насоки за развитие на алтернативен туризъм в района на Добруджа.

Икономическа характеристика на региона на Добруджа.

Средната надморска височина на Добруджа е около 230 метра. Почвите й са богати на хранителни вещества и минерални елементи, като преобладават  карбонатните черноземи. Климата и е умерен, подходящ за развитие на аграрна дейност. Това е предопределящо Добруджа да се приема-предимно, като земеделски район. В нейната българска част се отглеждат най-вече зърнени и технически култури, а в северната и част има благоприятни условия за развитие и на лозарство и овощарство. Нашата цел е да разгледаме Добруджа, не само, като земеделски район,  а да се опитаме да разкрием нейните възможности, като територия на която може да се развиват алтернативни видове туризъм.

Българската част на Добруджа ( така наречената Южна Добруджа) се характеризира  с ниска брегова ивица и със слабо хълмиста земя. Образувана е от равнинно източно плато и хълмиста западна част. Териториално Добруджа се намира в 3 области: Варненска (обхваща единствено - община Аксаково), цялата Добричка област (включваща осем общини и 6 града) и Област Силистра (включваща- гр.Силистра, Тутракан, Дулово, Алфатар, Главиница, Ситово и Кайнарджа).
В настоящата студия ще разгледаме и анализираме по-отделно отделните общини включени в района на Добруджа, като акцентираме - основно на проблема за подобряване на качеството на живот в селските райони чрез насърчаване  и разнообразяване на тяхната неземеделска дейност.
2. Икономическо и стопанско развитие на община Аксаково, развитие на алтернативен туризъм в района.
Община Аксаково се намира в източната част на Дунавската равнина. Населението и е 18 538от които 57,9 % са в трудоспособна възраст, 20,2 % са в под трудоспособна и 21,9 % са в над трудоспособна възраст. Към тази община принадлежат 23 села. С най-голям брой жители в района са: Аксаково-7632, Игнатиево-4215, Кичево-1099, Любен Каравелово-1561, Въглен 1017,  Слънчево -832. С най-малък брой жители са селата: Припек- 115 и Радево- 68. Община  Аксаково е разположена на територия от 472 кв. км. и се отличава с добре развито селско стопанство. Преобладаващата част от обработваемата земя са ниви, които възлизат на 228хил.дка. Предимно се отглеждат зърнено-житни култури: пшеница, ечемик и царевица. Според направени агрономически изследвания - района е подходящ и за отглеждане на лозя, кайсии, домати, краставици и др. Поради този факт в този селски район се намират едни от най-големите в област Варна оранжерии за зеленчукопроизводство. От икономическа гледна точка, това е добра предпоставка за създаване на заетост, осигуряване на доходи и получаване на прясна оранжерийна продукция. Съществуващите преди 1995 година лозя в района са в недобро състояние, не са подновени с млади лози и не плододават. 
В пряка връзка с ос 3 на  Програмата за развитие на Селските райони, с цел подобряване на качеството на живот  и насърчаване на разнообразието в икономиката на селата, в община Аксаково са създадени и функционират частни фирми за производство на мебели, стъклени изделия, перилни и почистващи препарати, производство на пчелни продукти, като мед, прополис, пчелен прашец и др. В община Аксаково, функционират и 2 свиневъдни комплекса в селата Слънчево и Любен Каравелово и 1 птицекомбинат   в   село  Слънчево. Предимство на тези села е близостта до град Варна и магистрала “Хемус”, както и по-големия брой трудоспособно население в тях. Това се важни предпоставки за развитие на предприемаческа дейност и повишаване на тяхната конкурентоспособност.
Сред неземеделските дейности с най-висок относителен дял в община Аксаково  е развитие на алтернативен туризъм. В района  съществуват села в които успешно функционират къщи за гости и комплекси за отдих. Тези села са : Генерал Катранджиево, Осеново, Долище, Орешак и Куманово. Нивото на туристически продукт, който тези къщи предлагат е добро, цените са ниски и варират в диапазон от 15 до 25 лв. на вечер за легло. Развитието на селски туризъм в региона осигурява подобряване на качеството на живот в тези села и се базира на част от природните забележителности , посочени в таблица 1.
Таблица 1

Природни забележителности и паметници на културата в района на Община Аксаково

  В района на община Аксаково-съществуват малък брой Къщи за гости и комплекси за отдих на туристи. Цените за една нощувка на човек в Комплекса за гости ”Трите воденици” в село  Долище, варират в диапазон от 20 до 40 лв. Като за по-големи групи (над 6 човека) има отстъпка от цената.  Някой от къщите за гости се отдават изцяло под наем с цел пребиваване без домакини по време на почивката, такава е например:Къща за гости “Пролет”- село Генерал Кантарджиево. Тези къщи разполагат с по-голяма леглова   база (над 7 легла) и цената на вечер за наемане на цялата къща е в рамките на 150-200 лв. Като цяло, съпоставяйки  Община Аксаково и другите общини в района на Добруджа-можем да заключим, че:

 С цел подобряване на качеството на живот в Община Аксаково и насърчаване на разнообразните дейности в нея са създадени и функционират множество частни производствени и преработващи фирми, който осигуряват доход на голяма част от населението в общината.

Селският и екологичния туризъм не са развити в достатъчна степен и в бъдеще базирайки се на природните забележителности на района, общината би могла да доразвие тези алтернативни видове туризъм.

• Района се характеризира с достъпни пакетни цени на туристическия пакет за почивка в къща за гости, които съпоставени с цените за планинските райони са много по ниски и благоприятстващи развитието на алтернативния туризъм в района.

3. Икономическо и стопанско развитие на област Добрич. Алтернативен туризъм в селските райони на областта.

Област Добрич включва-215 населени места и осем общини- Балчик, Генерал Тошево, Добричка община, гр.Добрич, Каварна, Крушари, Тервел и Шабла. С цел да не пропуснем някой от по-важните икономически характеристики за нашия анализ ще разгледаме тези общини по отделно.

Община Балчик включва 23 населени места с основен градски център град Балчик с население от 12 322човека. Този град  се отличава от другите градове в Добричка област по това, че е разположен непосредствено до самото крайбрежие в непосредствена близост до морето. В община Балчик има изчезващи села с брой на населението в тях от 5 човека-село Брястово , но в нея съществуват и добре функциониращи села някой от тях с курортен статут, като Кранево с население от 1033 човека и Тузлата, другите по-големи села в Общината са: Сенокос-678 жители и Гурково -579 жители. Като цяло тази община е със застаряващо и постоянно намаляващо население. Добро развитие в общината има морският и селски туризъм, основно в района на Балчик, Кранево, Тузлата и село Соколово, което се дължи на Природните забележителности и паметници на културата в района на Община Балчик представени в таблица 2.

Таблица 2
Природни забележителности и паметници на културата в района на Община Балчик

Развитието на селски туризъм е сравнително нов вид дейност за Североизточна България, въпреки това този вид алтернативен туризъм става все по-популярен и се утвърждава, като възможност за разнообразяване на неземеделската дейност и създаване на допълнителни доходи на населението в селските райони. Предлаганите къщи за гости в Община Балчик са предимно в селата Кранево, Църква, Соколово и вилната зона на град Балчик. От проучването, което направихме за този район стигнахме до следните изводи:

• Къщите за гости се строят- предимно като инвестиция. Обхващат райони в съседство до плажната ивица на Черно Море, в близост до гр. Балчик, село Кранево, курортите Албена и Тузлата.
• По-голямата част от Къщите за гости са обособени самостоятелно, а не в Комплекси за отдих. Съставени са от 3 до 4 спални и голям кухненски тракт. Предлагат се в повечето случай целите за самостоятелно ползване. Имат леглова база от минимум 6 легла максимум 8. Цените на които се предлага цялата къща варират в диапазон от 100 до 140 лв. на вечер. Нощувката за един човек на вечер е в порядъка от 20 до 30 лв.

Алтернативните видовете туризъм, който могат да се развиват  в Община Балчик са основно:

Лагерен и Ваканционен в гр. Балчик и село Кранево

Научно-опознавателен – Ботаническата градина и двореца в Балчик

 екологичен туризъм -в природен резерват Балтата, край курорта “Албена”

селски туризъм – в село Църква и село Соколово

За съпоставка в Румънската част на Добруджа (Северна Добруджа) в по-големите й градове се развива основно, не земеделие и туризъм, а лека промишленост. В Констанца и в другите крайморски градове на страната много добре се развива риболовът и пристанищните дейности. Българското крайбрежие на Добруджа, освен рибовъдство и мидодобив ( в местността Дълбока- до Каварна) има значителен туристически потенциал. Той може да се установи и в община Каварна, базиран на нейните природни, архитектурни и културни забележителности, представени в Таблица 3.

Населението на Каварна е 11 445 души. Общината включва 23 населени места, в това число и един курорт-Русалка. Най-големите села в района на Община Каварна са: Българево с 1490 жители, Септемврийци с 543 жители и Белгун с 435жители. И в тази община има изчезващи села и се наблюдава демографския срив – населението е силно застаряващо, изключение прави единствено  гр. Каварна и село Българево. Изчезващи са селата: Иречек с 26 човека, Крупен с 46 жителя и Травник с 49 души .

Таблица 3
Природни забележителности и паметници на културата в района на Община Каварна

В община Каварна се намира известният и зад пределите на България курорт - Русалка, наричан от французите, почиващи по българското Черноморие – Френската ревиера. Положително през последните 10 години  е зараждането и развитието на селски и екологичен туризъм в селата Българево, Вранино, Иречек, Камен бряг, Топола, Божурец и Горун. Най-многобройни са къщите за гости в село Българево, като цените варират в диапазон от 120 до 180 лв. за цяла къща, а за нощувка на 1 човек на вечер- цената е 20 -25 лв. От икономическа гледна точка е важно  да отбележим, че част от къщите предвидени за гости не успяват да функционират добре и вече се продават, а други са построени с цел инвестиция и продажба- такива къщи има в много от селата на Община Каварна, като пример можем да посочим село :Топола, Българево и Камен Бряг. Цените при продажба на двуетажна къща с 3 спални варират в диапазон от 72 до 140 хил. евро.

Забележителни за региона на град Каварна и град Шабла са античният и средновековен град и крепост-археологически и природен резерват “Калиакра” разположен на нос Калиакра, най-старият действащ фар на Черно море в гр. Шабла, природен резервати “Яйлата”, Дуранкулашкото и Шабленско езеро, където са открити  едни от най-старите каменни градежи в Европа. Тези резервати са световно известни и носят приходи от туристическа дейност за страната ни, освен това те са включени, като защитени земи по Проект- “Натура 2000”.

В района на Община Каварна с успех може да се развиват следните алтернативни видове туризъм:

Селски и ваканционен в селата: Българево, Камен Бряг, Топола и Божурец;

Научно-опознавателен туризъм в природно археологически резервати “Яйлата” и “Калиакра”

Културен туризъм- Етнографски комплекс, нос Чиракман

Пещерен туризъм – множеството пещерите край брега на Черно море.

В този район на Добруджа функционират и чуждестранни инвеститори, което може да се обясни с част от природните забележителности на Община Каварна и Шабла (Таблица 3 и 4). Инвестира се основно в строителство на ваканционни селища и изграждането на ветрогенератори ( в района край село Българево и Калиакра). През последните години в района  се построи и подържа голф игрище в близост до  гр. Каварна.

Както Каварна, така и Шабла е крайбрежен град, но за разлика от Балчик, Шабла и Каварна са построени по-навътре към сушата. Община Шабла се намира също в област Добрич и заемаплощ от 4 711 кв. км.В общината влизат 16 населени места- 15 села и един град- Шабла. Градът е с население от 3752 жители. Общината може да се характеризира, като селска със силно  застаряващо население. Част от селата се “стопяват” и “изчезват”: Село Стаевци е само с 10 човека, село Твърдица с 12 жителя, село Божаново с 21 човека население.  Най-големите населени места са гр. Шабла и селата: Дуранкулак с 515 жители и село Крапец с 300 жители. Единствените дейности, които могат да съхранят този район, според нас саалтернативните видове туризъм и риболовът.

Таблица 4
Природни забележителности и паметници на културата в района на Община Шабла

На база на направеното от нас изследване - установихме, че в района на Шабла успешно се развива селски туризъм. Къщите за гости в района са над 30. Малка част от тях са включени в комплекси за отдих, по-голямата част се предлагат самостоятелно. Цените на една нощувка в района за 1 човек варират от 15 до 30 лв., като най-често срещаната цена е 20 лв. на човек за пренощуване. В Шабленска община много в по-малака степен се предлага цена за цялата къща за селски туризъм, по-често се предлага цена на легло за един човек. Цените, като цяло са по-ниски от Балчишка и Каварненска община. В района на Шабла с успех може да се развиват  алтернативни видове туризъм, като:

Селски туризъм  в селата : Езерец, Крапец, Тюленово, Горун и Дуранкулак

Пещерен туризъм- само в района на село Тюленово има над 75 пещери.

 Изследователски и природо любителски, орнитоложки- проследяваш миграцията на птиците в защитените територии на Дуранкулашкото и Шабленското езеро, в които  гнездят изчезващи видове птици. Те представляват голям изследователски интерес за природо любителите-орнитолози.  Във връзка с този факт, района е изключително подходящ за развитие на този вид предприемаческа дейност и алтернативен туризъм.

 Исторически базиран на древните разкопки, датиращи от 5 хилядолетие преди новата ера –разкрити край гр. Шабла. Икономически целесъобразно е в бъдеще, община Шабла да акцентира на алтернативния туризъм в своето развитие за да привлече повече любители туристи и да подобри своето  икономическо благосъстояние.

Община Крушари е разположена в североизточната част на Добруджа, в източната част на Дунавската равнина. Тя се състои от 19 населени села и е най-голямото от тях с 1709 жителя, следвана от село Лозенец с 655 души и село Телериг с 577 жителя.  Общината заема площ от 417.5 кв.км. Населението в нея е с пъстър етнически произход. Преобладават българи и турци, но се срещат гагаузи и роми. Села с изчезващо население има и в тази община. Такива са селата: Земенци и Зимница с по 32 души население и село Огняново с 45 жителя. На север  община Крушари, граничи с Румъния, на изток с община Генерал Тошево, на запад с община Тервел и община Кайнарджа (област Силистра), а на юг с община Добрич-селска. На територията на община Крушари има 19 археологически забележителности ( таблица 5), сред които укрепени селища, римски пътища и некрополи. В общината се намира и най-големият укрепен античен център в земите на днешна Добруджа – крепостта “Залдапа”.

 В община Крушари съществувтат условия за развитие на алтернативни видове туризъм:

 Пешеходен туризъм- Маршрутите по поречието на Суха река, до руините на крепостта «Залдапа»  или горските масиви край селата Телериг и Огняново

Ловен  и риболовен туризъм- В горите край село Телериг и Огняново има популации на благороден елен, дива свиня, яребица, фазани, пъдпъдъци и зайци. Риболовът може да  се развие  основно в микроязовирите край с.Абрит и село Оногур, намиращи се  в съседство със село Ефрейтор Бакалово.

Всичко това ни дава основание да приемем община Крушари не само, като земеделски район, но и като бъдеща територия за развитие на селски туризъм. Поради близостта  по етнически показатели, поради географско положение и общи природни и исторически забележителности ще разгледаме община Крушари, съвмесно с община Тервел (Таблица 5).

Таблица 5
Природни забележителности и паметници на културата в района на Община Тервел и Крушари

Община Тервел е разположена в Североизточна Добруджа в западната част на област Добрич. На север и северозапад общината граничи с общините Дулово, Алфатар и Кайнарджа от област Силистра,  на изток с  Крушари и Добричка община от област Добрич,  на юг с Вълчи дол от област Варна, и на югозапад  с Никола Козлево и Каолиново от област Шумен. Общината се състои от 26 населени места, като градското  население е съсредоточено в единствения град в общината- гр. Тервел с 6869 жители. В тази община съществуват значително по-големи села от предходните анализирани общини. Като пример можем да посочим селата: Безмер и Зърнево с над 1230 жителя и двете. Населението  в тях е със смесен етнически произход-българи, турци и роми.  В тази  община също има изчезващи села, като- Войниково -13 човека, Брестница-19, Гуслар-26, Професор Златарски- 36 и Оногур-39.

Общата площна територията на община Тервел  е 579 677 дка , което представлява 12,3% от територията на област Добрич. От фигурата се вижда, ченай-голяма площ в общината Тервел, заематземеделските територии - общо 418 232 дка (72,2% от площта на общината при средно за страната 58,7%).
Размерът на обработваемата земя в земеделските териториие 353 671 дка. Показателят “обработваема земя на човек от населението” варира в твърде широки граници, като достига и екстремни стойности – от 3,4 дка/човек за землището на гр. Тервел, 8,3 дка/ч. за с. Божан и т.н., до 633,3 дка/ч. за с. Брестница  и  833,6 дка/ч. за с.Войниково. Средно за общината този показател е 19,7 дка/ч. – три пъти по-висок от средния за страната (6,3 дка/ч.), два пъти по-висок от средния за Североизточния район за планиране (9,2 дка/ч.) и малко по-висок от този за област Добрич (16,5 дка/ч.) . Тези показатели показват предимно земеделската насоченост на региона.  Въпреки това съвместно с ЕС и ОП "Регионално развитие"е разработена стратегията за развитие на селски туризъм  в общини Тервел и община Крушари в рамките на проект- "Споделяне на успешни европейски практики в алтернативния туризъм - ключ за устойчиво развитие на общините Крушари и Тервел". Проектът е финансиран  по ОП "Регионално развитие".

 На база на направеното от нас изследване можем да заключим, че двете общини- Тервел и Крушари, имат потенциал за развитие на следните видове Алтернативен туризъм:

• селски и екологичен (обхващащ защитената природна местност “Суха река” и всички скални манастири край нея, както и редките птици живеещи там);
• ловен - на територията на община Тервел съществува държавна дивечовъдна станция, която може в бъдеще да допренесе за развитие на ловен туризъм в общината;
• културно-исторически туризъм- обхващащ античните крепости в региона. Въпреки всички тези благоприятни възможности в региона все още липсват достатъчно къщи за гости, което е предпоставка за развитие на предприемаческа инициатива в тази посока, съчетана с възможностите, които предоставя ОПРСР към ЕС.

От направения анализ се вижда, че Крушари и Тервел имат предимно земеделска насоченост, но и сходен туристически профили, което е  предпоставка за съвместното им разглеждане, като природни, архитектурни и културни забележителности в таблица 5.

Област Добрич обхваща и община Добричка, в която има само села, и една община-град, същевременно и областен център - гр.Добрич  с общо население от 103 000 души, което съставлява 46% от населението на областта. Община Добрич включва 68 села, от който най многолюдни са селата: Стожер с 1535 жители, Карапелит с 1303,  Дончево с 1061 човека, Божурово с 999 жителя,  Победа с 934 и Бенковски с 923 човека население. Жителите на всяко едно от тези села, основно се занимават със земеделска дейност. В село Дончево функционира един от най-големите птицекомбинати в България, в селата Победа и Бенковски има добре функциониращи кооперации обработваща- 27-28 хил дка земеделска земя. В село Стожер се развива успешно зърнопроизводство, а от скоро и овощарство, отглеждат се и десетки хиляди декари маслодайни култури, като рапица и слънчоглед. В по-големите села на област Добрич функционират едни от най-големите арендатори на страната, като: Недко Митев, д-р Кръстев, Кирил Жендов, Братя Павлови и братя Алексиеви, Димитър Катранджиев, Владимир Бонев. Всички те развиват успешно земеделие, това прави като цяло района силно земеделски (известен в страната ни, като “житницата на България”). Всичко това е определящо в община Добрич да не са развити в голяма степен алтернативните видове туризъм. Въпреки това селски и екологичен туризъм съществуват, като те се базират основно на природните, архитектурни и културни забележителности на района посочени в таблица 6.

Таблица 6

Природни забележителности и паметници на културата в района на

Добричка община и гр. Добрич

В област Добричка съществуват много села, които биха могли да развиват селски и екологичен туризъм, но конкретно в община Добрич, техния брой е много малък, тъй като в нейния обхват е и град Добрич и района се характеризира предимно със земеделска и животновъдна дейност. Така например в община Добрич функционира един от най-големите птицекомбинати в страната, разположен в село Дончево, също в общината са и едни от най-големите арендатори и силно развиващи се земеделски кооперации в страната. Във връзка с това можем да заключим , че селски и екологичен туризъм, могат да се развиват в района на село Прилеп, село Батова и село Църква, като в селата Прилеп и Църква има изградени къщи за гости. Но общината е с предимно земеделска насоченост и алтернативните видове туризъм не са основен приоритет.

4. Икономическо и стопанско развитие на област Силистра, развитие на алтернативен туризъм в района.
Силистренска областе разположена в североизточната част на България, на брега на река Дунав. Тя граничи с областите Русе, Разград, Шумени Добрич, а също така и с Румъния по суша и чрез река Дунав. Област Силистра е една от 28-те областина Българияи основна част от Дунавската равнина и Добруджа.Тя заема площ от 2 851,1 км2 и има население 117 576 души . Областта обхваща следните общини: Алфатар, Главиница, Силистра, Дулово, Ситово, Кайнарджа, Тутракан. Градовете в областта са: Силистра, Тутракан, Дулово, Алфатар и Главиница, но те са малки  и всички те попадат в обхвата на селските райони. Броя на селата в областта е 117, като най-големи от тях са:  Айдемир с 6655 жители (най-голямото по брой и площ село в България) , Калипетрово с 4554 жители ( община Силистра),село Искра с 2612 жители (община Ситово), село Яребица с 1359 жители (община Дулово). Най-малките села в област Силистра са: Ястребна 5 души (община Ситово), Стрелково 14 души  и (община Кайнарджа), Дунавец 14 (община Тутракан). В област Силистра съществуват много на брой исторически и архитектурни паметници на културата, които са представени в таблица 8. Те са добри антропогенни фактори за развитие на алтернативни видове туризъм в областта.
Таблица 7
Архитектурни и исторически забележителности и паметници на културата в района на Силистренска област

В областта е развито силно селското стопанство, като предимно се отглеждат зърнени и технически култури. Климатичните условия и почвите са изключително благоприятни за развитие на земеделие. Развита е консервната промишленост, животновъдството и преработката на месни продукти (месокомбинати „Актуал” ООД, „Меком” ООД и др.) Добре развита е и дървообработващата и мебелна промишленост.
Река Дунав е естествен воден път, свързващ Силистра с 11 държави в Централна и Източна Европа. В силистренския й участък се намират 16 острова, от които 12 са български и са подходящи за развитие на еко туризъм. Най-забележителният природен обект в областта е езерото Сребърна. То се намира на запад от град Силистраи е част от биосферен резерват "Сребърна", които е включен в Списъка на ЮНЕСКО за световно и културно наследство. ( Таблица 8).

Таблица 8

Природни забележителности и паметници на културата в районана

Силистренска област

Природни и исторически дадености на област Силистра дават възможност за развитието на няколко вида алтернативен туризъм:

• Познавателен, културен  и исторически – базирани на опознаване на всички антропогенни фактори в областта, като стари крепостни стени, крепости от първата Българска държава, скални манастири, светилища и средновековни крепости.
• Екологичен  и орнитоложки– добра предпоставка за неговото развитие е резерватът „Сребърна”, включен в световното природно наследство от Юнеско, природните резервати Малък Преславеци скалните манастири в областта на сухата река, както и защитена местност „ Калимок-Бръшлен”
• Селски –базиран на всички антропогенни и природни фактори на областта, както и на множеството села в района и близостта до река Дунав.
• Ловен туризъм- базиран на дивечовъдния резерват „ Каракуз „ предоставящ възможности за ловен туризъм, като в района съществуват и подходящи езера за развитие на риболов.

В региона природните ресурси за развитието на алтернативни видове туризъм са значителни, но не се използват пълноценно. В територията на региона има един резерват, множество природни забележителности и защитени местности. С най-голяма атрактивност се отличават резервата “Сребърна”, скалните манастири и светилища в  каньоновидната долина на „Суха река”.Като цяло обаче развитието на алтернативен  туризъм в региона е твърде ограничено. На територията му има малък брой къщи за гости, още по-малък е броя и на семейните хотели. Като цените за нощувка варират от 15 до 25 лв. на вечер. Не се предлага отдаване на цялата къща под наем, а само нощувка на човек в стая за гости. Като цяло можем да заключим, че областта има неоползотворени възможности за развитие на алтернативен туризъм и неземеделски дейности, причините за което можем да търсим в недостатъчно доброто познаване на ПРСР и възможностите, които осигурява за насърчаване и развитие на алтернативния туризъм.
III. Възможности за насърчаване и финансиране на алтернативния туризъм по Програма за развитие на селските райони.
3. 1. Същност на Пррограмата за развитие на селските райони и финансиране  развитието на алтернативен туризъм по нея
Присъединяването на България към ЕС, създаде благоприятни възможности за финансиране на земеделски и неземеделски дейности в нашата страна. Част от тях се базират на участието в редица  програми за развитие, в това число и на селските райони, на регионалното развитие, на рибарството и аквакултурите. Програмата за развитие на селските райони  ( ПРСР) е част от общата селскостопанска политика на Европейския съюз и обхваща периода 2007-2013г., като нейното развитие продълважава и в периода 2013-2020 г. Тази програма е изготвена в съответствие с приоритетите и стратегическите насоки на Общността и на Националния стратегически план (НСП) за развитие на селските райони на България, като е съобразена с всички приоритети и стратегическите насоки на цялата европейска общност.
Разпределението на ресурсите между ключовите области на развитие на селските райони се базира на идентифицираните нужди на агро-хранителния сектор,  околната среда и населението в селските райони в България. Програмата е съобразена и с възможностите, предоставяни от други инструменти на европейската общност за подкрепа и подобряването на околната среда и качеството на живот в селските райони.  Общият бюджет на програмата за периода 2007- 2013 г. възлиза на 2 609 098 596 евро. Основните цели на Програмата за развитие на селските райони са: Подобряване на конкурентоспособността на селското и горско стопанство чрез предоставяне на подкрепа за преструктуриране, развитие и иновации; Подобряване на околната и селската среда чрез предоставяне на подкрепа за управление на земите; Подобряване на качеството на живот в селските райони и насърчаване на разнообразието на икономическата дейност в тези райони. Програмата за развитие на селските райони се състои от четири основни оси, които са представени в таблица 9.

Таблица 9
Приоритетни оси по Програмата за развитие на селските райони 2007-2013

Основните цели на ПРСР се постигат на базата на определени приоритети и конкретни мерки към всяка една от посочените в таблица 1 оси. Например за ос 1 от ПРСР са отделени 42% от приноса на Общността за първите три оси. Дейностите по тези приоритетна ос насърчават нарастването на производителността и конкурентоспособността на земеделието, ХВП и горското стопанство и по този начин допринасят за постигане в  селските райони на стратегическите цели от Лисабон за икономически растеж и заетост. Националния стратегически план и включените в ПРСР мерки съответстват на Приоритет 1 на Общността: Подобряване на конкурентоспособносттана земеделския и горския сектор чрез повишаване на продуктивността и конкурентоспособността на земеделието, ХВП и горското стопанство, чрез подкрепа за: Модернизиране на технологиите, инвестициите за подобряване на земеделските фактори за производство,  въвеждане на модерни практики за управление на земите и водите; Насърчаване на иновациите в агро-хранителния сектор с цел производство на нови продукти и технологии с висока добавена стойност; Постигане на стандартите на ЕС; Разнообразяване в рамките на земеделието; Подобряване на уменията и знанията на работната сила в земеделието и горския сектор; Подобряване на въздействието върху околната среда на земеделските и горските стопанства;Адаптиране на структурите на стопанствата и на собствеността върху земята; Подобряване на инфраструктурата, свързана със земеделието и горското стопанство.
За Ос 2 по програмата за развитие на селските райони са отделени 27% от приноса на Общността за първите  три оси. Целите за опазване на околната среда в Приоритет 2 на Общността,се постигат чрез дейности за опазване на биологичното разнообразие, насърчаване на устойчивото използване на земята и природните ресурси, съхраняване на водните ресурси и борба с промените в климата. Мерките са насочени към решаването на проблемите и заплахите за околната среда в селските райони на България по важните от които са: Опазване и възстановяване на важни местообитания и екосистеми, в съответствие с националните и европейските цели за прекратяване на загубите на биоразнообразие;  Подобряване качеството на водите и предотвратяване на замърсяването им от земеделски източници, в съответствие с екологичните норми на ЕС, в т.ч. Директивата за нитратите и Рамковата Директива за водите;  Предотвратяване на процесите на деградация на почвите и опазване на почвеното разнообразие и плодородие; Устойчиво управление на горите и земите от горския фонд; Развитие на потенциала за производство на възобновяема енергия в съответствие с националните цели и целите на ЕС.
Подкрепата за устойчиво управление на земите и горите, по програмата за развитие на селските райони и опазване на биоразнообразието, и традиционното земеделие, спомага за съхраняване на  привлекателността на селските райони. Тя създава и предпоставки за развитие на алтернативни икономически дейности като селски туризъм, занаяти, допълнителни услуги за отдих и развлечение в селските райони, и не на последно място програмата съдейства за създаване на устойчив поминък на населението в селските райони.  Поради този факт можем да твърдим, че мерките към ПРСР са взаимосвързани и допълващи се. Националния стратегически план и Програмата за развитие на селските райони са базирани на балансиран и интегриран подход, при който опазването на ландшафта и околната среда е изведено като приоритет. Въвеждането на принципите за Управление и поддържане на земята в добро земеделско и екологично състояниепри мерките по ос 2, базирани на единица площ, допринася  за постигането на целите, свързани с околната среда, особено за подобряване на качеството и предотвратяване на деградационните процеси на почвите.
Един от приоритетите на Общността е изграждане на местен капацитет за заетост и разнообразяване на икономиката в селските райони. Този приоритет е заложен в ПРСР чрез мерките по ос 3. С прилагане на мерките по ос 3 се цели, чрез подобряване  именно на жизнените условия и създаване на нови възможности за заетост в селските райони, да се спре демографския и икономически срив, което от своя страна осигурява дългосрочна социална и икономическа стабилност в тези райони.
Мерките по ос 3, като основни услуги за селската икономика и население и обновяване и развитие на селата, предоставят възможност на местните общности да предприемат адекватни действия за справяне с ефектите от промените в климата. Приоритет 3 на Общността: Изграждане на местен капацитет за заетост и разнообразяване на икономикатае интегриран в целите на националния стратегически план и е заложен в ПРСР чрез мерките по ос 3, за които са разпределени 31% от приноса на Общността за трите оси. 
Подобреното качество и достъп до основни услуги за населението, както изграждане и подобряване на инфраструктурата в селските райони, са от съществено значение за задържане на населението и създаване на условия за развитие на бизнеса. За тази цел се предоставя значителна инвестиционна подкрепа за подобряване на физическата инфраструктура и съоръженията, необходими за предоставяне на услуги за селското население.
3.2 Развитие на предприемаческа дейност в областта на алтернативния туризъм, подкрпена с ос 3 на програмата за развитие на селските райони. Развитието на предприемачество и създаването на възможности за заетост в селските райони се насърчава чрез подкрепа за инвестиции в неземеделски дейности на земеделските стопанства и селското население като цяло, както и за дейности за развитие на селски туризъм и занаятчийство в тези райони. Тези основни дейности са заложени по ос 3 по ПРСР. За целите на финансиране развитието на предприемачество в селските райони, свързано с развитието на неземеделска дейност, най-ефективна подкрепа по ПРСР, района на Добруджа, може да получи по ос 3 и по конкретно по мерките:

• 311- Разнообразяване към неземеделски дейности;
• 312- Подкрепа за създаване и развитие на микро-предприятия;
• 313- Насърчаване на туристическите дейности;
• 321-Основни услуги за икономиката и населението в селските райони;
• 322-Обновяване и развитие на селата;

Мярката „Разнообразяване към неземеделски дейности”
може да се прилага в 231 общини в селските районина България в това число и всички общини на Добруджа, без Добрич-град. По мярката не се подпомагат инвестиции за развитие на туризма в населени места и курортни селища с развит масов туризъм, което автоматично изключва районите на Каварна, Албена, Балчик, Кранево и Шабла, но всички села в близост до тях, като например Тюленово, Българени, Топола, Рогачево, Църква, Обротище, Прилеп и др., намиращи се във съседство с тях могат да се възползват от помощ по мярка 311. За подпомагане по тази мярка могат да кандидатстват еднолични търговци и юридически лица, които са регистрирани по Търговския закон или Закона за кооперациите или са регистрирани като земеделски производители. За едноличните търговци, които не са регистрирани като земеделски производители, се признава обстоятелствата им като физически лица. Право на подпомагане имат всички , които притежават седалище или клон със седалище на територията на селска община и които са микро предприятие малко или средно предприятие. Важно условие за да получат финансова подкрепа по тази мярка е кандидатстващите да имат приход от земеделска дейност минимум 50 % през предходната година на кандидатстването.
Основните дейности, които  се подпомагат по първата мярка от ос трета са: Развитие на селски туризъм,което включва
туристическо настаняване и осигуряване на храна на туристите (включително в семейни хотели, къщи за гости, къмпинги и съоръжения, и т.н.); Ако проектите са за туристическо настаняване при ново строителство или направени подобрения се подпомагат  инвестиции в места за настаняване с не повече от 20 стаи за гости. Подпомагат се също и проекти за Развитие на туристически услуги,които предлагат на посетителите възможности за спорт и отдих или са насочени към хобита и други дейности за свободното време (езда, колоездене, фототуризъм) и специализиран туризъм за любители на природата – наблюдение на птици, животни, пеперуди, растения и т.н.). За района на Добруджа установихме, че с успех могат да се финансират проекти за развитие освен на селски и на орнитоложки, геоложки, пещерен, исторически и екологичен туризъм. Туристически услуги, свързани с опазване и експониране на места с исторически, културен, природен или образователен интерес (стари изби, мелници, ферми, изложения на закрито и открито) също се финансират по тази мярка на Програмата за развитие на селските райони. В района на Добруджа, изобилства от паметници на културата, средновековни крепости, скални манастири и други антропогенни фактори. По ос 3та на ПРСР се подкрепят също и занаятчийски дейности (включително предоставяне на услуги, свързани с участието на посетители в занаятчийски дейности, умело съчетана с развитието на селски туризъм). По тази мярка се финансира и развитие на социални услуги за населението в селските райони. Размер на безвъзмездното финансиранее до 70% от общите допустими разходи по проекта., като максималният размер на помощта е до 200 000 евро, а за инвестиции за сухопътен транспорт - до 100 000 евро.
В процеса на селектиране и одобряване проектите се класират и се дава приоритет на:

• - Проекти за развитие на туризма и за енергия от възобновяеми източници;
• - Проекти представени от жени и млади фермери;
• - Проекти представени от кандидати, които не са били подпомагани по ПРСР и/или САПАРД.

В следващата таблица са обобщени трите основни мерки от ос 3та, които имат основно отношение към развитието на алтернативни видове туризъм и неговото финансиране, като основни предприемачески дейности за съживяване на селските райони.
Таблица 10
Мерки от ос 3 на ПРСР за насърчаване развитието на интегриран туризъм в селските райони.

По ос 3 и мярка 312 по ПРСР изграждането и модернизиране на туристически обекти с повече от 20 помещения за настаняване не е позволено, но къща за гости с 5 стаи с капацитет максимум 15 легла, спокойно може да бъде финансирана, като проект по съответната мярка.За подпомагане по мярка 312 "Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия "   могат да кандидатстват физически лица (само регистрираните по Закона за занаятите и само за дейността, за която са регистрирани), еднолични търговци (ЕТ) и юридически лица (ЮЛ), могат да кандидатстват само, ако изпълняват следните изисквания. За да бъдта одобрени за финансиране, проектите трябва да отговарят на следните изисквания:да са микропредприятия по смисъла на чл. 3, ал. 3 от Закона за малките и средните предприятия;да имат седалище или клон със седалище, или постоянен адрес за физическите лица на територията на община; да не са регистрирани като земеделски производители по реда на Наредба № 3 от 1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските; да са регистрирани по Търговския закон, Закона за кооперациите или Закона за занаятите. Кандидатите ЕТ и ЮЛ са допустими за подпомагане само ако са вписани в търговския регистър към Агенцията по вписванията и при условие че: нямат изискуеми задължения към Държавен фонд "Земеделие"; не са в открито производство по несъстоятелност или не са обявени в несъстоятелност; не са в производство по ликвидация; нямат изискуеми публични задължения към държавата. Кандидатите физически лица по мярка 312 могат да кандидатстват само, ако са  регистрирани по Закона за занаятите и само за дейността, за която са регистрирани и при условие че:нямат изискуеми задължения към Държавен фонд "Земеделие";нямат изискуеми публични задължения към държавата.

По мярката 313 могат да кандидатстват:Селски общинис население до 10 000 жители. В Добруджа, това са всички села и малки градове попадащи в територията на района; По мярката могат да кандидатстват и Юридически лица с нестопанска целот селските райони.По тази мярка селските общини в района на Добруджа могат да получат финансиране до 100% за своите проекти, а юредическите лица с нестопанска цел до 70%, като максималната стойност на помощта и в двата случая е 200 хил. евро.
По мярка 313 се отпускат отделно средства за изграждане на Съоръжения за обществената инфраструктура, подпомагаща развитието на алтернативни видове туризъм в селските райони. Такива са: информационни пунктове, информационни табла и пътепоказатели за туристическите места и маршрути, заслони и съоръжения за безопасност.Безспорно в района на Добруджа на база на направеното изследване се установи, че съществуват много антропогенни и природни фактори , които трябва да бъдат по-добре обозначени и използвани за целите на развитие на алтернативен туризъм в региона. Разработването на туристически маркетингови стратегиина местно ниво и информационни материали, също се финансира по ПРСР, стига да бъде добре направен и защитен проекта с които се кандидатства за финансиране; По програмата и по мярка 313 е заложено, дори финансирането на изграждането на електронни системина местно ниво за резервации в селските райони при създаване на къщи за гости и семейни хотели.
В заклюение ПРСР предлага много възможности за изграждане и финансиране развитието на алтернативни видове туризъм, но за да се възползват от тях живеещите и работещи в селските райони на Добруджа е необходимо да бъдат жизненотрудоспособни, да се запознаят с изискванията и условията за отпускане на средства по програмите, финансиращи техните проекти. Освен всичко това, трябва да се направят икономически издържани проекти с които да се кандидатства за финансиране от стрна на Програмите на ЕС и дофинансиране от страна на държавата.
 3.3. Перспективи за алтернативния туризъм и неземеделските дейности в селските райони спрямо  реформата на ОСП след 2013 г.

Развитието на предприемачеството  и създаването на възможности за заетост в селските райони представлява важен акцент в инвестиционната подкрепа за неземеделски дейности на селското население като цяло, както и за дейности  пряко или непряко подпомагащи развитието на алтернативния туризъм. Предприемачеството в селските райони, обаче се затруднява от високия риск, свързан с дейността на малките пазари, липсата на капитал и недостатъчния достъп до бизнес центрове и съвети. Секторът на малкия бизнес като цяло се сблъсква и с допълнителни регионални пречки, свързани с ниската покупателна способност на местното население и стагниране на местната икономика.
Ето защо подкрепата за инвестиране, за стартиране и развитие на съществуващи микропредприятия е важен инструмент за подобряване конкурентноспособността и потенциала за създаване на заетост в икономиката на селските райони. Тази подкрепа ще благоприятства развитието на селските райони чрез създаване на повече и по-качествени работни места, като спомогне за разнообразяване на селската икономика на България, която в момента е силно зависима от земеделието.
Добрата селска инфраструктура може да подобри качеството на живот като създаде благоприятни социално-икономически условия (особено инвестициите в различните видове инфраструктура) за съживяване на селските райони и бизнеса и е предпоставка за привличането и задържането на интереса на инвеститори/предприемачи, които са изключително важен фактор за конкурентоспособността на местните предприятия.
Мерките по ПРСР имат комбинирано въздействие върху различни бизнес дейности и оказват положителен ефект върху доходите от земеделска дейност, общата производителност и ефективност.
Подпомагането на инвестиции за земеделски производители за развиване на неземеделски дейности ще улесни навлизането им или разширяването на дейностите в сектори с потенциал за пазарен растеж. Така ще се създаде възможност за генериране на допълнителни доходи на земеделските стопани и за пренасочване на работна ръка от земеделието към работно места с по-висока производителност, като по този начин смекчи проблема с недостатъчната заетост.
Подпомагането на земеделски производители за развитие на неземеделски дейности, създава възможност за заетост и на населението, което не се занимава със земеделие като по този път ще се намали миграцията от селските райони. Населението от селските райони ще може да се възползва от допълнителни и с по-високо качество разнообразни услуги.
Посочените аргументи са основание финансирането и подкрепата на ОСП и ПРСР да продължат и след програмния период 2007-2013 г. Вижданията и перспективите за развитие  на неземеделските дейности след 2013 г. са вплетени в целите и приоритетите на ОСП за новия период до 2020 г. Като елемент на интегрираното развитие на селските райони неземеделските дейности (селски туризъм, занаяти, екологичен туризъм, производство на зелена енергия и др.) подлежат на допълнително подпомагане.
По-конкретно главните насоки на ОСП след 2013 г. се отнасят до:

• Подпомагане производството на безопасни и висококачествени храни.

В България земеделските производители са изправени пред тежкото предизвикателство в условията на финансова криза да правят сериозни инвестиции за прилагане на европейските хигиенни норми, изискванията за опазване на околната среда и хуманно отношение към животните. Настоящото разпределение на директните помощи постави земеделските производители от новите страни, членки на ЕС в неравностойно положение. Конкретен пример за това е отрицателният външно търговски баланс на търговията със селскостопански стоки след присъединяването на страната към ЕС. Дисбаланс се получи и между отделните подотрасли на селското стопанство. Натискът на цените вследствие на по-високо субсидираните селскостопански стоки от 15-те страни, членки на ЕС задържа развитието и ще доведе до намаляване на производството в България.
Земеделските производители трябва да получават адекватни приходи от реализацията на своята продукция, но и същевременно да бъдат компенсирани за прилагането на високите хигиенни и социални стандарти.В условията на засилена конкуренция на единния пазар е необходима една обща селскостопанска политика, която в по-голяма степен е насочена към подпомагане на тези процеси и преодоляване на различията между новите и старите страни, членки. Единствено само посредством обща селскостопанска политика с еднакви правила може да гарантира функционирането на единния пазар и да предотврати конкуренцията между отделните страни, членки. Производството и пускането на пазара на качествени продукти е израз на регионалната идентичност. България разполага с богато разнообразие от селскостопански продукти и подпомагането на земеделските производители в рамките на ОСП ще позволи това разнообразие да не бъде загубено.

• Гарантиране на устойчиво развитие

В рамките на Пакета на ЕС „Климатични промени”, България е поела ангажимент до 2020 г. да увеличи дела на енергията от обновяеми енергийни източници до 16%. Производството на „зелена енергия” представлява най-добрата гаранция за устойчиво развитие, имайки предвид законодателството за опазване на околната среда, действащо в страните, членки и изискванията, които трябва да спазват земеделските производители при производствените практики. Нещо повече стимулиране използването на енергия от обновяеми енергийни източници според Института по икономика на селското стопанство ще доведе до повишаване на конкурентно способността, заемане на нови пазарни позиции на единния пазар, повишаване доходите на земеделските производители и създаване на нови работни места. Ето защо ОСП трябва да предложи съответните инструменти и ресурс за по-съществено подпомагане развитието на този сектор.
Гарантиране на устойчивото развитие е насочено и към въвеждане на нетрадиционни производства, диверсифициране на дейностите извън земеделското производство, включително и алтернативния туризъм като диверсификационен продукт на селската микроикономика.

• Адаптиране към климатичните промени 

Селското стопанство е сектор, който в най-голяма степен е засегнат от климатичните промени. Климатичните условия са най-съществения фактор, оказващ влияние върху производството, но далече са извън контрол. Промените на климата могат да предизвикат намаление на производството, ограничаване на водните ресурси, разпространение на болести по животните и растенията, които са нетипични за даден регион и др. Промените на климата в бъдеще ще предизвикват по-големи колебания на цените на селскостопанските стоки. Ето защо политиката за опазване на околната среда сама по себе си не е в състояние да даде отговор на адаптирането към промените на климата. В тази насока в рамките на ОСП е необходим един стратегически подход за управление на рисковете, както природни, така и икономически.
 Опазване на природните ресурси – почви, вода, биологично разнообразие
Освен икономическите и социалните ползи, които селското стопанство предоставя на обществото, този отрасъл играе съществена роля и за опазване на природните ресурси. Постигането на тази цел не може да бъде осигурено ако не се запази и развие производствената база особено в райони с природни неблагополучия. Поради това една обща селскостопанска политика е много по-необходима днес.
 Като цяло обща рамка на ОСП след 2013 г. предполага да бъдат запазени двата стълба на ОСП. Необходим е един силен първи стълб, тъй като той дава възможност от една страна да бъдат запазени доходите на земеделските производители, а от друга – директно да се решават проблемите на пазарите. Вторият стълб също трябва да играе важна роля в посока подпомагане на инвестициите и въвеждане на научните достижения в селското стопанство с оглед повишаване на конкурентоспособността на сектора. Необходимо е да се предвидят финансови инструменти, които да спомагат за постигането на тези цели, но и да са лесно достъпни особено за дребните и средни фермери.
Отчита се, че бюджетът по Ос 3 (насочена към подобряване на качеството на живот и диверсифициране на икономическите дейности в селските райони) и този по Ос 4 (Leader) са относително малки: съответно 8.7% и 5.5%. Ето защо в някои страни-членки на ЕС се развиват национални програми ( напр.т.н. програма “Genussregionen” в Австрия), които са финансирани частично по линия на Ос 3 и частично от национални фондове.
И при двата стълба земеделските производители трябва да са в центъра на политиката тъй като те не само произвеждат храни, което остава първостепенната цел, но и имат съществен принос за опазването на околната среда, биологичното разнообразие и разнообразяват развитието на селските райони и с неземеделски дейности ( ос 3 мярка 311). Това са ползи за обществото, които не се отчитат на пазара. Прилагането на екологосъобразни производствени практики неминуемо е свързано с по-ниски добиви, което трябва да се компенсира. В тази насока България притежава значителни предимства пред останалите страни, членки на ЕС.
Заключение:
С цел да се подкрепят започналите предприемачески инициативи в областта на развитие на алтернативния туризъм в района на Добруджа, освен доброто познаване на Програмата за развитие на селските райони, нейните основни оси и мерки е необходимо да се разработятпроекти, които с успех да се защитят и финансират от предвидените по регламент бюджетни линии. От направения анализ и проведеното от нас изследване за района на Добруджа се вижда, че първите успешни предприемачески стъпки са направени. В района съществуват къщи за гости, които разполагат с добра настанителна база, но те не са много на брой на фона на потенциалните възможности на региона. Икономически значимо е да отбележим, че в следствие на направеното изследване, установихме, че в Добружда се наблюдава богато многообразие от антропогенни и природни ресурси, които спомагат за развитие на специфични алтернативни видове туризъм. Такива  ресурси са многобройните пещери в района на Шабла и село Тюленово, Дуранкулашкото и Шабленско езеро, района на „Сухата река” в близост до селата Оногур, Телериг, Бакалово и Коларци, резервата”Сребърна” край Силистра и редица други природни и антропогени фактори на база на които с успех се развиват- екологичен, селски, геоложки, пещерен, орнитоложки, ловен и културно-исторически туризъм. За да могат тези алтернативни видове туризъм да се развиват успешно и в бъдеще е необходимо да се финансират в по-голяма степен мерките по ос трета на ПРСР, като основни направления с цел развитие на социалната и техническа инфраструктура в селата. Развитието на неземеделски дейности в селските райони, които се подкрепят от същата основна ос, както и създаването на малки и средни преработващи предприятия или творчески ателиета, благоприятства задържането на трудоспособно и икономическии активно население в  района на Добруджа. Чрез развитието на тези дейности ще се привлекат повече туристи, предпочитащи спокойни места за отдих, като те от своя страна, съживяват селския бит, начина на живот и  икономическото развитие на селата в този район на България.

“55 Канкри Е“ може да се види с невъоръжено око от Земята

Смята се, че повърхността на планетата е покрита с диаманти и графит

 Планета, която наистина блести като диамант в небесата е открита наскоро. Смята се, че под и на повърхността си планетата е пълна със скъпоценни камъни.

Планетата, наречена „55 Канкри Е“ „55 Cancrie E“има радиус, два пъти по-голям от размера на земята и осем пъти по-голяма маса, т.е. тя тежи осем пъти повече. Докато повърхността на Земята е покрита с вода и гранит, за новата планета се смята, че повърхността й е покрита с диаманти и графит.

Ново изследване показва, че поне една трета от масата на планетата- еквивалента на три Земи-може да бъде от диаманти.

Това е първия път в който астрономи индетифицират възможна диамантена планета около слънцеподобна звезда и проучват химическия й състав.

„Това е първия ни бегъл поглед върху каменист свят с фундаментално различна химия от Земята,“ казва главния изследовател Нику Мадхусудхан http://www.astro.princeton.edu/~nmadhu/Nikku_Madhusudhan/Home.html . „Повърхността на тази планета вероятно е покрита с графит и диаманти, отколкото с вода и гранит.“

Диамантената планета обикаля с хипер скорост-годината й трае само 18 часа, в сравнение със земната която трае 365 дни. Но с палещата температура от около 3,900 градуса по Фаренхайт, изследователите казват, че на нея няма как да живее дълго.

Планетата е една от петте които обикалят около слънцеподобна звезда, „55 Канкри“, която се намира на 40 светлинни години от Земята и все още може да се види с невъоръжено око в съзвездието Рак.

Върху планетата е установено наблюдение миналата година, което позволява на астрономите да измерят радиуса й за първи път. Тази нова информация, комбинирана с най-скорошните изчисления на масата й, позволила на Нику Мадхусудхан и колегите му да определят химичния й състав. Изследването навежда на мисълта, че на планетата няма никаква вода и изглежда е образувана главно от  въглерод (както и графит и диаманти), желязо, силиконов карбид и може би малко силикати.

„За разлика от тази планета, земната вътрешност е богата на кислород, но страшно бедна на въглерод- по малко от 1 на 1000,“ казва съавтора на изследването и геофизик от Йейл Канани Лий.

Намирането на богата на въглерод супер- Земя означава, че вече няма да се смята, че далечните планети имат еднакъв състав със Земята.

Дейвид Спъргел, професор по астрономия и ръководител на астрофизичните изследвания в Принстън, казва: „Тази богата на диаманти супер-Земя най-вероятно е пример за богатия набор от открития които ни чакат след като сме започнали да изследваме планетите намиращи се около близки звезди.“

*“Блести, блести малка звездичке“/“Twinkle, twinkle, little star“/ - популярна английска детска песничка за Космоса

Превод: Велимир Макавеев,

По материали от: http://www.dailymail.co.uk/sciencetech/article-2216196/Scientists-discov...

„Нарича се хор,“ обяснява Крейг  Клецниг от университета в Айова. “Хор”е електромагнитен феномен причинен от плазмаени вълни в земните плазмени пояси. Радиолюбители от Земята ги слушат отдалеч от години. Сега плазмено-поясните сонди на НАСА пътуват през зоната от космоса от която „хорът“ идва и записите не са от този свят....

„Така щяха да звучат радиационните пояси за нас, ако имахме антени за ушите си“ , казва Крейг Клецниг, чийто екип във университета на Айова е построил ЕПКЦН (Електро-магнитен полеви инструментален комплект за цялостна наука) приемник който се използва да прихваща сигнали. Приемникът е толкова точен, че не прихваща акустични вълни, които да пътуват през въздуха на нашата планета. „Хорът“ е съставен от радио-вълни които трептят при звукови честоти между 0 и 10 килохерца. Антените за магнитно търсене на радиационните поясни сонди са проектирани така, че да засичат този тип вълни.

„Хоровите емисии са най-важни за мисията на радиационно поясните сонди“ - казва Клецниг - „Те /хоровите емисии/ са смятани  за най-важните вълни, захранващи електроните, които от своя страна съставят външния радиационен пояс.“

Хорът може да е отговорен за така наречените „електрони убийци“ -  високо енергийни частици, които могат да застрашат както сателитите така и астронавтите. Много електрони в радиационните пояси са безобидни, с прекалено малко енергия за да причинят щета на човека или еклектронните системи. Но понякога тези електрони прихващат хорова вълна , както сърфист яхва морска вълна и по този начин електроните получават достатъчно енергия за да станат опасни, или поне така мислят учените. Радиационно поясните сонди са на мисия да открият дали това е така.

„Произвеждането на електрони убийци е предмет на много дискусии и хоровите вълни представляват само една от многото възможности,“ отбелязва ученият от мисията с радиационно поясните сонди  Дейв Зибек. Пуснати в действие през август 2012 г., две сонди обикалят вътре в радиационните пояси, вземайки проби от електромагнитни полета, изчисляват броя на енергийни частици и „слушат“ плазма вълни от много честоти.

„Надяваме се да съберем достатъчно данни, за да разрешим мистерията веднъж и завинаги,“ казва Зибек. В момента, летателните апарати все още претърпяват шейсет дневна техническа проверка, преди главната мисия да започне. За сега, нещата изглеждат много добре.

„Едно от нещата които забелязахме още от начало беше колко чисто звучи хорът на записа,“ отбелязва Клецниг. Това е така защото нашите данни са взети в 16 бита, толкова колкото едно Си-ДИ, това нещо не е правено преди в радиационните пояси. Това прави информацията висококачествена и показва, че нашия инструмент е много, много здрав.“

Клецниг се надява евентуално да пусне нечувани записи на земния хор.

„Имаме два летателни апарата с два приемника,“ казва той, „така, че стерео записа е възможен.“ Такъв запис не само, че ще звучи прекрасно, но и ще има истинска научна цена. „Едно от нещата които не знаем  е това колко е голям региона върху който се случва хора. Значително разделената стерео възможност на буреносните сонди (радиационно поясните) ще ни даде способността да отгатнем това.“ Със запланувана 2 годишна мисия за буреносните сонди, хорът едва сега започва.

Превод: Велимир Макавеев

http://science.nasa.gov/science-news/science-at-nasa/2012/28sep_earthsong/

Екологична преработка на биомаса и органични отпадъци в електро енергия, топлоенергия и в течни въглеводороди чрез технология за автотермична газификация

(Руски учени създадоха оборудване, чрез което се постигат уникални резултати при газификацията на органични отпадъци )

Биомасата (в която се включват и твърдите битови отпадъци) както и голямата част от всички останали въглерод-водород съдържащи отпадъци са един все още недостатъчно обхванат ресурс за получаване на енергия. По данни на Евростат (Eurostat – Waste)    това са стотици милиони тонове на година. Така през 2008 г. обхванатите и отчетени от европейската статистика количества на биомасата от селското стопанство, горското стопанство, от преработвателната промишленост  (хранително-вкусова, дървообработваща, мебелна, целулозно-хартиена, тъкачество и шивашка), от инсталациите за пречистване на вода както и от домакинствата възлиза на  346,410 млн.тона .Това е впечатляваща цифра. За България, ако използваме данните изложени в „НАЦИОНАЛНА ДЪЛГОСРОЧНА ПРОГРАМА ЗА НАСЪРЧАВАНЕ ИЗПОЛЗВАНЕТО НА БИОМАСАТА ЗА ПЕРИОДА 2008-2020 г.”  годишно у нас, само от горското стопанство и растениевъдството, се генерира неоползотворен отпадък от порядъка на 3 000 000 тона. Като добавим към това количество и предоставените за депониране отпадъци от хранително-вкусовата, дървообработващата, шивашката и кожарската промишлености, възлизащи общо на 225 000 тона и на депонираните битови отпадъци – 2 711 000 тона (НСИ-2010г), става ясно, че България разполага с един не малък енергиен ресус, който не използва.
Същото се отнася и до ЕС като цяло. Не случайно с доклада си от 2010г „Биомасата за топлинна и електро енергия – възможности и икономически показатели”  ЕК поставя основния акцент в развитието на енергия получавана от възобновяеми източници върху биомасата: „Европейската комисия, както и много други обществени и частни организации, вярват че биомасата използвана за получаване на топлинна и електрическа енергия, може да играе съществена роля в постигането на целите на европейската стратегия „2020”. (Доклад на ЕК от 2010г „Биомасата за топлинна и електро енергия – възможности и икономически показатели”, стр.5). Икономическият натиск от нарастване на цените на течните горива изисква прилагане на мерки за развитие на местните енергоизточници и особено на тези със слабо влияние върху околната среда. Насърчаването на енергийното производство от ВЕИ води и до намаляване зависимостта от внос на енергийни ресурси. В този доклад освен, че се набляга на факта, че 50% от нарастването на енергията или 850 TWh, получена от възобновяеми източници през 2020г. в сравнение с 2007г., трябва да дойде от използването на биомасата, се изразява и загриженост, че темповете на това нарастване не са достатъчни, за да се постегнат набелязаните терават часове. Така биомасата се явява главния източник за производство на енергия от възобновяеми източници.
Какво представлява биомасата от гледна точка на науката химия, т.е. какъв е нейния химически състав? Всички органически отпадъци както и всички видове горива се състоят от два основни компонента - въглерод и водород, които са в различни съединения по между си и които съединения са и обект на термохимическото разлагане. В състава си биомасата освен водорода и въглерода съдържа и елементи като сяра, хлор и др., а такива отпадъци като твърдите битовите отпадъци (ТБО) и утайките от водопречиствателните съоръжения на практика имат в себе си цялата Менделеева таблица. Тези елементи в значителна степен затрудняват и оскъпяват използването на биомасата като източник на енергия. В рамките на тази статия искаме да покажем как, освен решаването на енергийните проблеми, успоредно могат да бъдат решени и съществени екологични проблеми чрез утилизацията на органичните отпадъци използвайки метода на автотермичната газификация за получаване на синтез газ и как този газ спокойно може да замени природния газ в парните котли, при двигателите с вътрешно горене,а също така и при синтеза на горива – течни въглеводороди.
Нека преди това да разгледаме най-разпространените в момента в световен мащаб способи за получаване на енергия от биомаса, които са съпоставими с термичната газификация:
- Директно изгаряне - Този древен начин на оползотворяване на биомасата е все още  преобладаващ. Чрез него се получават около 80% от енергията, получавана от биомаса. Тук имаме пред вид не само отпадната биомаса, но и такава, която се добива единствено с цел енергийно използване – като добива на дърва за огрев. Ефективността на използването на дървесна биомаса за отопление е от съществено значение при оползотворяването на биомасата за енергийни цели. Преобладаващата част от дървата за огрев продължават да бъдат изгаряни в печки, като в типичния случай тяхното КПД не надхвърля 50 %. От икономически съображения директното изгаряне на биомаса се използва основно за добив на топлинна енергия.   При получаването на електроенергия, директното изгаряне на биомаса в парни котли и използването на парни турбини има изключително ниско КПД – около 25% (основно поради вътрешно системни загуби на енергия).
Освен това директното изгаряне се явява голям екологически замърсител. Най-големият му недостатък е неконтролируемото отделяне в атмосферата на вредни вещества. Изгарянето се извършва при температура от 800°- 900° и в димните газове се отделят редица органични съединения (алдехиди, феноли, диоксини), азотни и серни окиси, както и съединения на тежки метали. Отделят се и значителни количества твърди частици.
Според цитирания по-горе Евростат  25% от ТБО, които се оползотворяват се изгарят. При изгарянето на отпадъците, заводите, за да предотвратят попадането в атмосферата, заедно  с димните газове, на такива токсини като пестициди, диоксиди, серни и азотни окиси и много други, задължително трябва да бъдат оборудвани с мощни и скъпи пречиствателни системи, което значително повишава инвестиционните разходи. Затова в редица страни заводите за обработка на ТБО са без инсталации за изгаряне. Получаваните брикети се изгарят в пещите на действащи предприятия или на топлофикационни дружества.
Независимо, че за очистването на димните газове се прилагат различни методи и средства, на директното изгаряне на биомаса все повече се гледа като на не особено ефективен начин на нейното оползотворяване.
Също така всички промишлени инсталации, независимо дали само за производство на топлинна енергия или и на електрическа, работят при високо налягане, което от своя страна е свързано с изпълнението на редица изисквания, свързани с надзора на такива инсталации.
- Разлагане и ферментация - получаване на биогаз. (този метод ще разгледаме само по отношение на получаването на ландфил газ)

Биогазът, който се получава  от ТБО при тяхното гниене се нарича ландфил газ (landfill gas). Този газ, основно състоящ се от метан (които 32 пъти повече допринася за парниковия ефект от СО2, ако не бъде използван за енергийни нужди и се отдели свободно в атмосферата),  се получава непосредствено на депата за отпадъци и който след необходимата очистване , обикновено се подава в когенерационни инсталации. За съжаление чрез тази технология - извършването на сондажи и полагането на тръбни перфорирани сонди-колектори на газа, не се добива (събира)  целия образувал се газ. Освен това добивът на този газ може да започне само на територията на вече законсервиран участък от сметохранилището и за ограничен период от години. Също така неговото получаване е неравномерно през отделните години, по отделните пластове на полигона и в различните годишни сезони и обхваща не повече от 20% от депонираните в полигона твърди битови отпадъци (ТБО). По такъв начин 80% от старите , както и всички новопостъпващи количества от ТБО остават да лежат в сметохранилището не намалявайки, а напротив-увеличавайки неговата площ и продължавайки да тровят околната среда с генерация на парникови газове и с отровни оттичания.  Според данните на НСИ за битовите отпадъци за 2010г остатъчният капацитет на депата за битови отпадъци е намалял с 31,15% спрямо 2005 г. Всичко това показва, че този метод е неефективен и освен това е и капиталоемък. Въпреки, че извличането на ландфил газ добива все по-голяма популярност и разпространение, то  е целесъобразно да бъде използван само там където има законсервирани депа, но  не бива да бъде поставяно в основата на стратегия за енергийното използване на ТБО.
- Пиролиза. Пиролизата е термично разграждане  при пълна липса на оксидиращ агент, или такъв с ограничена  наличност.Обикновено се произвеждат три продукта: газ, пиролизно масло и  коксов остатък, чиито относителни пропорции много зависят от метода на пиролиза , характеристиките на биомасата и параметрите на реакцията. Пиролизата се извършва в херметично затворен реактор, в който суровината се хомогенизира  и се разлага  превръщайки се в газ и коксов остатък. Принципно е  възможно пара или инертни газове  да се добавят  в пиролизния реактор за допълнителна газификация на твърдата фракция. За пиролизата е характерно това, че енергията за извършването на процесите в реактора се подава отвън.
Много от проблемите посочени при директното изгаряне  възникват и при пиролизните технологии. При тях е невъзможно да се разложи цялата органика, което означава, че част от използваните в процеса отпадъци няма да бъдат утилизирани. Така отново се появяват проблемите свързани с по-нататъшното съхранение на коксовия остатък. Освен това в процеса на пиролизата, пиролизните пещи синтезират и изхвърлят в околната среда нови токсини. Това са основните проблеми от гледна точка на екологията.
Що се касае до самия процес на пиролизата, то той се явява високо енергоемък. Въпреки че калорийната стойност на пиролизния газ е висока, неговото количество е малко. Това обуславя, че калорийната стойност на полученото количеството на пиролизния газ, получаван при нискотемпературната пиролиза, е почти равен на калорийната стойност на енергоносителя- средно около 80%, използван за нагряване на реактора и който е необходим за поддържането на процеса – било като директно изгаряне на гориво или на базата на електрическа , било като гориво за генериране на електрическа енергия на основата на газови двигатели с вътрешно горене. Що се касае до високотемпературната пиролиза то употребяваната енергия за поддържане на процеса надхвърля енергийната стойност на полученото количество газ – редно с около 120%.  Освен това трябва да подчертаем, че процеса протича и при налягане, значително надвишаващо атмосферното.
Не е маловажен и факта, че оборудването, произвеждано от различни производители, е силно металоемко и за неговото разполагане е необходима не малка площ. Така например за разполагането на оборудването на фирмата „Pyromex” (чийято първа инсталация за високо-температурна пиролиза беше поставена още през 1999 г. в Германия, и  чийто инсталации се характеризират с компактност и енергоикономичност) за преработка на 25 тона отпадъци на ден изисква площ приблизително 25м х 25 м.
 

Така изглежда инсталацията на „Pyromex” за обработка на 25 тона отпадъци на ден

Именно посочените по-горе основни проблеми на директното изгаряне на отпадната биомаса и на пиролизата стоят в основата на тенденцията развитите страни да се отказват от по-нататъшно изграждане на заводи за директно изгаряне на отпадната биомаса както и от широкото внедряването на технологии, базирани на пиролизния процес.  

Едно от перспективните направления при преработката и използването на отпадната биомаса, в т.ч. и ТБО е „реанимираната”технология на автотермичната газификация на органическите вещества. С използването на съвременните достижения на химията, в т.ч. контрола на процеса на горене, на металургията и автоматиката тази „реанимация” повишава значително ефективността и приложимостта на тази технология.
Съществуват два основни начина на процеса на газификация - прав и обратен.
На пазара на съоръжения за термична газификация главно се предлагат газификатори,използващи правия процес на газификация. Те работят при високо налягане, от порядъка на 2МПа, където органиката, подлагаща се на термохимическо разложение се движи срещу подаваното под колосниковата решетка въздушно обдухване, което играе роля на газифициращ агент. Като резултат от този процес се произвежда газ, който преминавайки през слоя органика се отвежда към горната част на газификатора. По този начин преминаващия през органиката газ увлича със себе си голямо количество механически примеси и пирогенни смоли. Такъв газ не подлежи на достатъчно пълно пречистване, за да може да се използва в двигатели с вътрешно горене. Той се използва в горещ вид в горелките на различни видове котли.  Калорийната стойност на такъв газ, а това е т.н. генераторен газ, не превишава 1100 Ккал/нм³. Също така в димните газове, получени след неговото изгаряне, присъства целия списък от токсини, които са присъщи и на по-горе изброените видове технологии на газификация.
В рамките на използването на правия метод на термична газификация се появи и предложение на оборудване, използващо в своя процес подгрят до температура от 2000ºС газифициращ агент (разтопени соли), който се подава отвън в газифицируемата органика. Този процес по същество представлява прототип на пиролизата и съдържа всички проблеми свързани с тази технология.
Също така, прилагайки процеса на права газификация, за постигане на високо температурно нагряване на подложената на газификация биомаса, се правят опити за прилагане на плазмотрони. Тяхното използване при газификацията прави процеса икономически неизгоден, както от гледна точка на високите капиталови разходи, така и от гледна точка на експлоатационните разходи. Освен това така или иначе калорийната стойност на получения газ не надхвърля  1100 ккал/нм³. Според отчетните данни от изпитанията на такова оборудване калорийната стойност не е била повече от 900 ккал/нм³.
При обратния начин на термична газификация подложената на газификация биомаса и газификационния агент (паро-въздушно обдухване) се движат в едно направление. Именно този начин на термична газификация е заложен в предлаганото на пазара оборудване, производство на руската фирма ООО „ НПП „Синтез”, под търговското название „Екологичен Енерго Генериращ Комплекс” (ЕЕГК). На долната схема е показан как изглежда ЕЕГК – 1. Реактор. 2. Бункер за суровината и захранващ механизъм. 3. Система за допълнително пречистване, охлаждане и изсушаване на синтез газа. 4. Съд за оборотната вода.

 Комплексът е зключително компактен – необходима площ за поставянето на ЕЕГК-1500, за производството на 1,5 Mwe/h е само 85 м2.

Конструкцията на реактора, където протича газификацията, е такава, че първоначално получавания генераторен газ се извежда надолу през колосниковата решетка към дъното на реактора, като преминава последователно през зоната на регенерация (атомния въглерод), през зоната на разлагане на пирогенните смоли като след това попада в зоната на моменталната закалка на газа (рязко охлаждане), като по този начин се прескача температурния промеждутък на токсичните съединения – въглеводородни, кислородни, азотни и др. След това генераторния газ преминава през стадия на синтез на висши въглеводороди. Именно този стадий е ключов, защото чрез него калорийната стойност на синтезирания газ надвишава два-три пъти тази на генераторния газ. Калорийната стойност на такъв газ достига от 2200 до 4000 Ккал/м³. След това синтезирания газ се очиства от механически частици, остатъци от смоли и катрани и др. нежелателни примеси чрез охлаждане. В процеса на охлаждането от една страна се получава гореща вода, която може да се използва за получаването на топлинна енергия, а от друга страна – газа се  до очиства и изсушава  като се получава кондензация на водни пари и неразложили се смолисто-катранови остатъци, получени в процеса на газификация. (този водно-катранен разтвор съставлява от 3%  до 5% от количеството на биомасата, която се газифицира (при 15% влажност на биомасата), като процента на катрани и смоли в него не надвишава 30%). 
ЕЕГК се характеризира и със своята икономичност както на използваната суровина, така и на необходимата външна енергия, необходима за неговото функциониране. ЕЕКГ-1500 използва 550-600 кг дървесни отпадъци за производството на 1,5 Mwe/h и използва от 7 kWe/h до 15 kWe/h в зависимост от настройките и атмосферните условия.
Освен това Екологичните Енерго Генериращи Комплекси разполагат с пълна автоматизация на процесите и могат да бъдат настроени така, че да получават различен по състав сентез газ:
1) за метанизация на процеса, при който се получава по-голямо количество метан и по-малко количество други горивни газове-основно на висшите въглеводороди,
2) получаване на максимално възможен процент на висшите въглеводороди, като се намалява процента на метана и
3) неутрална, т.е. такава, при която автоматизацията на процесите е в средно, между предишните два режима, положение.
Така например получения синтетичен газ (или синтез - газ) при метанизация на процеса има приблизително следния състав в % съотношение: СО = 15,4; Н2 = 11; СН4 = 28; СnHm = 0,1; N2 = 41; CO2 = 4,5 или 3300 Ккал/м³. Като се вземе пред вид, че при газификацията на 1 кг. биомаса се получават 3нм³, всеки с калорийна стойност от 3300 Ккал, то общия енергопотенциал от 1 кг. газифицирана биомаса може да достигне 9900 Ккал. Това е повече отколкото е енергопотенциала на 1нм³ природен газ. Ако направим сравнение с: директното изгаряне, при което, в зависимост от използваната биомаса, се получава калорийна стойност от изгарянето на 1 кг от 3000 до 5000 Ккал (дървесната биомаса е със средна калорийно стойност 3100 Kcal) и с  пиролизата, при която от 1 кг биомаса се получава 0,4 кг пиролизен газ с калорийна стойност 3585 Ккал/нм3, но с енергопотенциал от 2008 ккал, то се вижда значителното предимство на автотермичната газификация, протечаща в ЕЕГК-си.
Практическите  резултати, постигнати на предадените за експлоатация ЕЕГК-1500 в Балгария, област Монтана и на ЕЕГК-500 в гр. Белгород, Русия показват, че при неутрална настройка на  ЕЕГК калоричната стойност на получавания синтез газ е 2500 Ккал/м³.
 

ЕЕГК-1500 инсталиран в България, област Монтана. На преден пан се вижда реактора и контейнера (тъмно син), в който е разположена системата за допълнително очистване, охлаждане и изсушаване на синтез газа.

ЕЕГК-500 инсталиран в Белгарод, Русия. На преден пан се вижда реактора и системата за подаване на суровината.

Поради своята висока калорийност и чистота синтез – газа, получен чрез ЕЕГК  прекрасно се използва при двигатели с вътрешно горене, като след съответстваща модификация тези двигатели губят не повече от 7%  от мощността си в сравнение с тяхната работа на природен газ. Вземайки пред вид и факта, че 1кг  биомаса може да замени 1м3 и се върнем към статистическите данни, изложени в началото на тази статия, става ясно какво огромно количество енергия може да бъде усвоено ако се употреби правилно отпадната биомаса. Това особено актуално звучи за страни като България, които са богати на биомаса и бедни на източници на фосилни горива.

Силантьева Лариса Яковлевна, Генерален директор ООО «НПП «Синтез»,
д.и.н. Тадия Савич, Изпалнителен директор на „Базис-2” ООД, ексклузивен представител за България на ООО «НПП «Синтез»

Интервенция и превенция на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот – емпирични изследвания и организационни практики*

Борян Андреев**, гл.ас. д-р Виктория Недева*** и Геновева Бакърджиева****

**Главен асистент в Институт за изследване на населението и човека – Българска академия на науките, borian@abv.bg
***Главен асистент, д-р в Институт за изследване на населението и човека – Българска академия на науките, vnedeva@gmail.com
****Изпълнителен директор на Сдружение „Българска асоциация за управление и развитие на човешките ресурси – БАУРЧР”, gbakardjieva@bhrmda.bg

*Представеното проучване е проведено по ПРОЕКТ BG051PO001-7.0.01-0099-C0001 Транснационално сътрудничество за развитие на услуга за малките и средни предприятия „Психологическа интервенция и превенция на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот”. Проектът се осъществява с финансовата подкрепа на Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”, съфинансирана от Европейския социален фонд на Европейския съюз. Инвестира във вашето бъдеще!
Настоящият документ е изготвен с финансовата помощ на Европейския социален фонд. Институт за изследване на населението и човека при БАН носи цялата отговорност за съдържанието на настоящия документ, и при никакви обстоятелства не може да се приеме като официална позиция на Европейския съюз или Министерство на труда и социалната политика.

РЕЗЮМЕ
Настоящото изследване е посветено на проблема за често срещания конфликт при съчетаването на семейния и професионалния живот. В теоретичната обосновка са цитирани официални документи както на ниво Европейски съюз, така и на национално ниво, свързани с проблема. Анализирани са серия изследвания, основно в страната, които включват темата семеен/професионален живот. Вследствие посочения анализ е създаден Модел на значимите фактори на влияние върху проблема за съчетаването на семейния и професионалния живот. Представени се структурата, процедурата и резултатите от проведено анкетно проучване на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот, с участници – специалисти по управление на човешките ресурси в 46 организации. Посочени се основни изводи от изследването, както и неговото приложение в практиката.
 
Ключови думи:интервенция и превенция на конфликт; семеен живот; професионален живот; консултации; служители/мениджъри; специалисти по управление на човешките ресурси

Keywords: conflict intervention and prevention; family life; professional life; consultations; employees/managers; HR specialists

1. Въведение
Настоящото изследване анализира проблема за често срещания конфликт при съчетаването на семейния и професионалния живот, който е изключително значим въпрос за работещите хора в активна възраст. Наличието му често води до стрес, неудовлетвореност, поява на телесна или психична симптоматика, влошаване на производителността и текучество, спад на конкурентоспособността. Тези негативни последици на индивидуално и организационно ниво налагат необходимостта от задълбочено проучване на съществуващи публикации и изследвания по темата, включително провеждането на национално представително изследване, с цел разработване и въвеждане на ефективна услуга за интервенция и превенция на този проблем сред заетите лица в България. Това представително изследване се очаква да послужи за насока за изготвяне на полезни стратегии, тъй като ще отразява мнението именно на целевата група, към която в последствие ще бъдат насочени и въведени в организационната практика посочените мерки за интервенция и превенция.
Обект на проведеното и предстоящото проучване са заетите лица малките и средни предприятия (МСП). Тези организации привличат вниманието на изследователите като важен компонент от икономическия живот в България. Те са и сред най-уязвимите участници в пазара на труда, сред най-засегнатите от въздействието на пика и последствията на финансовата криза. Посочените фактори обуславят избора именно на този вид предприятия.
В рамките на настоящата публикация е представен първоначален анализ на състоянието, интервенцията и превенцията на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот в МСП в България, който ще послужи за основа на представителното изследване. Цитират се както проведени в страната проучвания по темата, така и официални документи (закони, стратегии, добри практики и др.). Тези документи представляват интерес за анализ, с оглед рамкирането на регламентираните възможности, с които разполагат МСП за осъществяване на интервенция и превенция на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот сред своите служители. От друга страна, настоящото проучване и планираното представително изследване ще послужат за основа за разработването и внедряването на ефективни мерки и стратегии за интервенция и превенция на проблема именно на ниво организация, които да достигнат пряко до отделните индивиди (мениджър/служител/работник) и косвено до техните семейства.
В подкрепа на важността на въпроса за конфликта семеен/професионален живот, могат да бъдат посочени серия ползи за работодателите, които разработват „приятелски ориентирани” към семейството политики:

• задържане на квалифициран персонал;
• по-ниски разходи за назначаване и обучение;
• по-голям брой майки, които се връщат на работа след изтичане на отпуска им по майчинство;
• намаляване на отсъствията по болест и безпричинните отсъствия от работа;
• по-добър контрол на работното време;
• по-висока съзнателност и мотивация;
• по-висока производителност;
• по-ниски нива на стрес;
• по-високи нива на лоялност и включеност в работата;
• по-добра репутация за работодателя и др.1)

Важно е да се подчертае, че вследствие прилагането на „приятелски ориентираните” към семейството политики преимуществата за бизнеса надхвърлят административните разходи.
Настоящото изследване няма за цел проучване на специфичните трудности в случаите на конфликт при съчетаването на семейния и професионалния живот при работещите жени. Действително, общоприето е мнението, че жените са по-уязвимата група от този проблем. Все по-голямата дифузия на половите роли обаче, налага състоянието на описания конфликт да бъде анализирано еднакво задълбочено при представителите и на двата пола, ангажирани както със семеен, така и с професионален живот.
За целите на проведеното изследване, за по-голяма конкретност и яснота на използваната терминология, под „семеен живот” като работно понятие ще се разбира живот в брачна двойка, с партньор на семейни начала, както и случаите на самотни майки/бащи. Формулировката се базира на статистическите данни от демографски проучвания, които показват, че в България се наблюдава тенденция към намаляване на брачността и се променя семейният модел, като свободното съжителство с партньор без оформен юридически брак се оформя като нов тип семейно поведение2).

2. ОФИЦИАЛНИ ДОКУМЕНТИ, СВЪРЗАНИ С ТЕМАТА СЕМЕЕН/професионален живот
Проблемът за съчетаването на семейния и професионалния живот присъства в основни документи на ниво Европейски съюз: Харта на основните права на Европейския съюз3), Договор от Лисабон за изменение на Договора за Европейския съюз и на Договора за създаване на Европейската общност, в сила от 1 декември 2009г.4),Стратегия „Европа 2020”5)иЕвропейска стратегия за заетост6).
Поради осъзнатата важност на проблема за семейството, съществува идея за обявяване на 2014г. за Европейска година на семействата7).
Към настоящия момент българското законодателствозащитава съвместяването на семейния и професионалния живот както пряко, така и косвено по силата на следните свои закони и нормативни актове: Конституция на Република България8), Кодекс на труда9), Семеен кодекс10), Закон за семейните помощи за деца11), Закон за защита от дискриминация12), Закон за насърчаване на заетостта13)иКодекс за социално осигуряване14).
Съществуват и серия национални стратегии и планове за действие, в които е засегнат въпросът за съчетаването на семейния и професионален живот като Национална стратегия за детето (2008-2018г.)15),Национална стратегия за насърчаване на равнопоставеността на половете (2009-2015г.)16), Национална стратегия за демографско развитие на Република България (2006-2020г.) и Национална стратегия за демографско развитие населението в Република България (2012г.-2030г.)17), както и Националният план за действие по заетостта през 2012г. „За повишаване на заетостта”18).
В страната е прилагат и някои мерки за финансиране от държавния бюджет (напр. Национална програма „В подкрепа на майчинството”, срок до края на 2012г.), както и схеми по оперативните програми на ЕС (напр. Схема „Отново на работа” по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”, срок до края на 2012г.), свързани с подкрепа за съчетаването на семейния и професионалния живот19).

3. Анализ нА ПРОВЕДЕНИ изследвания, ВКЛЮЧВАЩИ ТЕМАТА СЕМЕЕН/професионален живот
Състоянието в България на проблема за съчетаването на семейния и професионалния живот, може да бъде разгледано на фона на другите 27 страни-членки на Европейския съюз (ЕС27) във Второто европейско проучване за качеството на живот (European Quality of Life Survey-EQLS), проведено от Европейската фондация за подобряване на условията на живот и труд (Eurofound) през 2007г.
По-долу са посочени някои конкретни резултати:

• 48% от всички работещи ЕС27 граждани (63% за България), заявяват, че поне няколко пъти в месеца са твърде уморенив резултат от своята работа, за да са в състояние да вършат домакинска работа;
• 29% от работещите ЕС27 граждани (44% за България) посочват, че поне няколко пъти в месеца се затрудняват при изпълнението на семейните си задължения, поради продължителността на времето, което изкарват в работата си;
• 12% от работещите ЕС327 граждани (17% за България) споделят за трудности при концентрацията на работното място, породени от семейни задължения, поне няколко пъти в месеца.20)

Като основен извод от проведеното проучване, Европейската комисия посочва, че „политиките на съвместяване са основните отговори на дългосрочните икономически и демографски проблеми и съответно, трябва да бъдат засилени, за да се стимулира растежът“. Както се вижда от цитираните данни за България по отношение на съчетаването на семейния и професионалния живот, конфликтът между тези две сфери в страната е по-силно изразен, в сравнение с общото ниво за страните-членки на Европейския съюз.
През 2010г. Националният статистически институт (НСИ) за първи път провежданационално представително за България изследване „Съвместяване на работа със семеен живот”.
Получените резултати, които имат пряко отношение към темата за конфликта семеен/професионален живот, са следните:

• Една четвърт отгрижещите се за деца незаети лица на възраст 15-64 навършени години биха работили при наличие на подходящи услуги за гледане на деца;
• От общия брой на наетите лица на 15-64 навършени години, които се грижат за деца на възраст до 14 навършени години или за възрастни, 91,1% работят при фиксирано работното време, а само8,9% имат по-гъвкава форма на работното време;
• От наетите, грижещи се за деца или възрастни и работещи на фиксирано работно време, 13,8% посочват, че обикновено имат възможност при необходимост да променят работното си време по семейни причини, 36,2% могат да направят това по изключение, а 50% считат подобна промяна за невъзможна.21)

Проучването потвърждава, че съчетаването на семейния и професионалния живот е сериозен проблем за голяма част от населението в активна възраст.
Национално представително за България изследване, посветено на семейството, провежда през 2010г. и ББСС „Галъп интернешънъл” по поръчка на вестник „Класа”.
Получените резултати дават ценни допълнителни щрихи към състоянието на изследвания въпрос:

• 42% от пълнолетните участници в проучването и 60% от най-младите (18-25 г.) са на мнение, че човек първо трябва да се изучи и да се реализира професионално, а след това да създаде семейство;
• 37% (най-вече жители на столицата, хора с висок материален статус и висшисти) заявяват, че са склонни да жертват свободното си време (което прекарват със семейството си), за да свършат повече работа на работното си място;
• 70% (най-вече жени и жители на малки градове) категорично посочват, че семейството за тях е по-важно от работата и кариерата им - този процент е още по-висок сред жените и жителите на малките градове;
• Твърди кариеристиса едва 7% (най-вече мъже и хора с висок материален статус).22)

Явно в ценностната йерархия на изследваните българи семейството заема по-висока позиция от кариерата, но именно заради професионалната реализация, на практика, много от тях са склонни да отложат неговото създаване или да го оставят на заден план.
Конфедерацията на независимите синдикати (КНСБ) провежда сериянационални представителни за България изследвания през периода 2007-2013г. Като основен извод от тях, експертите извеждат на преден план необходимостта от национална стратегия за съчетаване на семейния и трудов живот23).Посочва се, че от една страна са необходими нормативни промени, а от друга – да се развива целенасочена корпоративна политика, фирмите да осъзнаят, че те имат полза, добавена стойност от хора, които не са стресирани, притиснати, не са напрегнати24). Синдикатите настояват да се въведеи официален отпуск по семейни причини, поне веднъж месечно да се регламентира ползването на намалено работно време и да се увеличи броят на дните за гледане на болен член от семейството25).
Като важни резултати от проучванията могат да бъдат обобщени следните:

• 10,9% от участниците (най-вече хора с малки деца) не могат да съвместяват професионалния и семейния живот;
• 51,5% биха предпочели пълен работен ден,ако работодателят финансово подпомага ползването на платени социални услуги– детегледачки, социални асистенти, частни и публични услуги на специализирани заведения;
• Много от интервюираните са на мнение, че трябва да се създават фирмени детски градини, детски стаи, лагери, зелени училищаи др.26)

Целта на изследванията на КНСБ е да повиши информираността на работодателите за необходимостта от внедряване на гъвкави форми на заетост. Експертите посочват, че ако приложат гъвкави форми на заетост или някакви инвестиционни решения като финансово подпомагане за социални услуги, работодателите пак ще генерират разходи, но съпоставени двата вида разходи – разходите от организационни, инвестиционни решения са значително по-малки от тези по отсъствията и текучеството на персонала.Пример за такова решение е „оползотворяването” на отпуска по майчинство.След връщане от отпуск по майчинство е необходим период на реинтерграция (около 5-6 месеца), през който се наблюдава по-ниска производителност на труда, което означава генериране на разходи за фирмата. Затова КНСБ предлага по време на отпуска майките да бъдат текущо информирани, консултирани за новите промени на фирмата в технологиите. Освен това се очаква, че въвеждането на мерки за балансиране на семейния и трудовия живот, ще донесе на предприятието повече социални и икономически предимства, по-силна мотивация и по-добър корпоративен климат, по-висока концентрация на работното място и по-висока производителност на труда27). И макар че признава за проблема,бизнесът казва „не” и призовава за по-адекватна държавна политика в съвместяването на професионалния и семейния живот28). Според мениджърите прилагането на нови специфични мерки за закрила и помощ на семейството при съчетаването на трудовите със семейните задължения, които да бъдат в интерес както за работещите, така и за предприятието, в голяма степен зависи от държавната политика и стратегия в посока за развитие на нормативна базаотносно прилагането на гъвкави форми на заетост, финансови стимули за обучение, консултиране и информиране по време на и след родителски отпуск с оглед преодоляване на деквалификацията и бързото реинтегриране към трудовия процес, данъчни облекчения за фирмено финансово подпомагане на родителите за отглеждане на деца и др.29).
Задълбочен анализ на проблема за съчетаването на семейния и професионалния живот представя д-р Сийка Ковачева в своята книга „Баланс между работа и семейство. Младите работещи родители между възможностите и ограниченията”.
На базата на теоретични постановки и емпирични наблюдения, авторката посочва, че за разлика от Запада, където политиките в помощ на семейството са фокусирани върху гъвкавата заетост и работата на непълен работен ден, в Източна Европатакива политики разчитат предимно на дълги родителски отпуски. За разлика от служителите в по-старите страни-членки, работещите родители в посткомунистическите страни не очакват подкрепа от своите работодатели. Техните искания се насочват към централната власт (за законови промени), местните власти (за строеж на детски заведения) или към разширеното семейство (за неформална помощ), като игнорират междинното ниво – това на фирмата.
Д-р Ковачева прави следните основни изводи:

• Съпоставката по страни показва, че не съществува европейски модел на баланс, стимулиран от социалната политика на отделните страни и организации;
• В Българиясоциалната политика и доминиращите културни очаквания създават модел на трудова заетост на пълно работно време и за двата пола, при неравно разделение на домакинските грижи. Щедрите родителски отпуски поощряват продължителното откъсване на жената от платената работа и не стимулират участието на мъжа в отглеждането на децата;
• Балансът работа-семейство не е в дневния ред на фирмената социална политика и за добър работодател се счита този, който спазва държавното законодателство. Това се компенсира в значителна степен от неформална гъвкавост на работното място, позволена от преките ръководители;
• В страната се отчита появата на „нови майки” с амбиции за професионално развитие и „нови бащи”, които изпитват удовлетвореност от родителските грижи.Те обаче се сблъскват с ограничената гъвкавост на работата и семейните отпуски. От друга страна, практиката на нарастващо значение на участието и помощта на третото поколение възпроизвежда остарели ценности и модели.Търсенето на нови модели често създава напрежения в семейството, организацията, местната общност или цялото общество, но те са необходими за утвърждаването на социални иновации;
• Промяната, която е настъпила през последните двадесет години, е, че моделът да се разчита на баби и дядовцив отглеждането на децата се възпроизвежда не като културна даденост, а като икономическа необходимост, в отговор на недостига на публични услуги, липсата на алтернативни грижи за малки деца, липсата на ефективни държавни политики за подкрепа на млади семейства и недостатъчната гъвкавост на организациите по отношение на заетостта на работещите.

Авторката обобщава, че удовлетворителният баланс между работата и семейството може да бъде постигнат при взаимното обогатяване на двете жизнени области с равноправното участие и на двамата партньори (Ковачева, С., 2010).

4. АНКЕТНО ПРОУЧВАНЕ НА конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот
Вследствие представения анализ, могат да бъдат обособени следните пет значими фактора на влияние върху проблема за съчетаването на семейния и професионалния живот:

• фактори с формален характер– официална държавна политика по проблема (закони, стратегии и др.)
• социални фактори– отношение на обществото към проблема (стереотипи, нагласи, предубеждения и др.)
• организационни фактори– отношение и подход на организацията спрямо проблема (структура, политика, култура и др.)
• семейството като фактор– отношение и подход на семейството спрямо проблема (разбиране, подкрепа, ресурси и др.)
• личностни фактори– отношение и подход на индивида спрямо проблема (нагласи, мотивация, ценности и др.)

Факторите на влияние и непрекъснатият процес на взаимодействие между тях са представени схематично на Фигура 1.

Фигура 1.Модел на значимите фактори на влияние върху проблема за съчетаването на семейния и професионалния живот
Настоящото изследване е насочено към анализ на интервенцията и превенцията на проблема на ниво организация.Основна негова целе да установи дали се наблюдава конфликт при съчетаването на семейния и професионалния живот при мениджъри и служители/работници в МСП в България, както и да събере информация за съществуващи организационни практики за интервенция и превенция на този конфликт в посочените организации.

Метод
Приложената в проучването методика е анонимна онлайн анкетна карта (достъпна към 27.08.2012. на http://www.iphs.eu/bg/component/content/article/163.html), съдържаща 3 затворени и 4 отворени въпроса по проблема, раздел за демографските данни на участниците в изследването и информация за размера на организациите. В инструкцията на анкетата е посочена и използваната за целите на проучването работна дефиниция на „семеен живот”.
Анкетното проучване е проведено с партньорското съдействие на организация, обединяваща богата членска маса от специалисти по управление на човешките ресурси, Сдружение „Българска асоциация за управление и развитие на човешките ресурси – БАУРЧР”, посредством следните методи – разпространение на линк към анкетата чрез публикуване в интернет и изпращане на персонални имейли до членовете организацията.
Времето за попълване на анкетата отнема средно 15 минути и тя бе предоставена на участниците в изследването в периода от 6 май 2012г. до 9 юли 2012г.

Извадка
В анкетното проучване вземат участие 46 специалисти по управление на човешките ресурси (практици и/или консултанти, повечето от които са членове на БАУРЧР), т. е. получена е информация (case studies) за общо 46 микропредприятия, МСП и големи предприятия.
Демографските данни на участниците в изследването са следните:

• пол: 91,3% жени и 8,7% мъже;
• възраст:от 23 до 60г., средна възраст 37г.;
• години трудов стаж като специалист по управление на човешките ресурси:от 1 до 16г., средно 8г.

Към момента на проучването, участниците посочват, че видът организация (съобразно размера, определен, съгласно Закона за малките и средните предприятия30)), за която работят е:

• микропредприятие (от 1 до 9 души персонал) – 15,2%;
• малко предприятие (от 10 до 49 души персонал) – 13%;
• средно предприятие (от 50 до 249 души персонал) – 23,9%;
• голямо предприятие (над 250 души персонал) – 43,5%.

Основният изследователски интерес е насочен към МСП, а информацията за другите включени организации служи за съпоставка и сравнение на състоянието на проучваната проблематика.
Използваните методи за анализ на получените резултати са количествен анализ с програма SPSS (при затворените въпроси) и качествен анализ (при отворените въпроси).

Резултати и обсъждане
В количествения анализ на резултатите от анкетното проучване са включени всичките 46 анкети и 3 затворени въпроса.
На въвеждащия в анкетата въпрос„Случвало ли се е през последната една година мениджъри и служители/работници от организацията, за която работите, да се консултират с Вас във връзка със следните проблеми?”е възможно да бъде посочен повече от един отговор от алтернативите – „професионални затруднения”, „семейни проблеми”и „проблеми при съчетаването на семейния и професионалния живот”. Оказва се, че 58,7% от специалисти по управление на човешките ресурси са давали консултации, свързани с професионални затруднения, 47,8% са давали консултации, свързани със семейни проблеми, а 54,3% са давали консултации, свързани с проблеми при съчетаването на семейния и професионалния живот. Може да се обобщи, че описаните резултати доказват наличие и актуалност на изследвания проблем.
В отговор на следващия въпрос „Приблизително колко мениджъри и служители/работници са се консултирали с Вас през последната една година във връзка с проблеми при съчетаването на семейния и професионалния живот?”участниците в изследването посочват отделно броя консултирани мениджъри, служители и работници, като той може да варира от „0”до „5 или повече”.
Оказва се, че най-голям е процентният дял на специалисти по управление на човешките ресурси, при които не се е консултирал нито единработник (34,8%), следван от дела на онези, при които не се е консултирал нито един мениджър (26,1%) и служител (21,7%). Като логично следствие е инай-големият процентен дял на специалисти по управление на човешките ресурси, при които се е консултирал повече от единслужител (78,3%), следван от дела на онези, при които са се консултирали повече от единмениджър (71,7%) и работник (45,6%).
Прави впечатление, че сред трите сравнявани професионални групи, работниците най-малко се допитват до специалисти по управление на човешките ресурси по разглежданите проблеми. Вероятно обяснениена този резултат може да бъделипса на установени практики за консултиране, липса на информация за такъв тип консултации, негативна нагласа към консултирането или липса на причини за консултиране.
Данните показват, че от трите сравнявани професионални групи служителите са тези, които най-често търсят специалисти по управление на човешките ресурси за консултация по разглежданите проблеми. Този резултат е възможно да се дължи на по-добра информация за такъв тип консултации, свързана с по-честите контакти със специалистите по управление на човешките ресурси (в сравнение с работниците) и/или на по-положително отношение към консултирането, предвид предполагаемото по-високо образователно ниво (в сравнение с работниците).
Съобразно опита на участниците в изследването, от трите сравнявани професионални групи мениджърите са тези, които търсят специалисти по управление на човешките ресурси за консултация по разглежданите проблеми значително повече в сравнение с работниците, но по-малко в сравнение със служителите. Вероятно е при мениджърите да се наблюдава наличие на психологически бариери към консултирането от специалист по управление на човешките ресурси, който е служител в/за същата организация, предвид йерархичната подчиненост на ролите (в сравнение с работниците и служителите).
Последният затворен въпрос „Смятате ли, че тези практики са достатъчни и ефективни за интервенцията и предотвратяването на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот сред мениджърите и служителите/работниците в организацията, за която работите?”предлага три алтернативи за отговор – „да”, „донякъде, но е необходимо въвеждане на нови подходи”и „не”.
Анализът на данните показва, че според 8,7%от специалисти по управление на човешките ресурси практиките са достатъчни и ефективни, за 50%практиките са достатъчни и ефективни, донякъде, но е необходимо въвеждане на нови подходи, а по мнението на 30,4%практиките не са достатъчни и ефективни. При 10,9%от участниците в изследванетолипсват даннипо този въпрос.
Посоченитерезултати доказват необходимостта от разработването на организационни практики, които да оптимизират интервенцията и предотвратяването на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот сред мениджърите и служителите/работниците.
В рамките на качествения анализ на резултатите от настоящото изследванеса обработени данните от 33 анкети и 4 отворени въпроса, предвид факта, че в 2 анкетни карти липсват данни за вида организация, а в 11 липсват на данни за организационни практики (липсват отговори на всички отворени въпроси). Следователно в качествения анализ, диференциран по вид организация, са включени 33 предприятия, от които 6микропредприятия, 6 малки предприятия, 6 средни предприятия и 15 големи предприятие.
На въпроса„Моля, опишете съществуващите организационни практики, които се прилагат в организацията за справянес конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот сред мениджърите и служителите/работниците”, участниците в изследването имат възможност да систематизират своите отговори в следните две рубрики: „индивидуални организационни практики – за конкретни мениджъри и служители/работници, които са се обърнали за консултация към Вас (напр. провеждане на серия консултации, промяна на работна позиция/работно време и др.)”и „групови организационни практики – за отделни екипи или цялата организация (напр. тренинги, обучения и др.). Моля, посочете и честотата на провеждането им.”.
Данните от този и следващите отворени въпроси са анализирани чрез честотно разпределение на повтарящите се отговори, като в една група, след експертна оценка от двамата експерти са обединявани както идентични формулировки, така и синонимни твърдения. За по-голяма нагледност получените резултати от всички отворени въпроси са представени в табличен вид. След някои от твърденията е поставена цифра в скоби, която показва колко пъти е посочен даден отговор или негова синонимен вариант. При липса на цифра – отговорът е посочен само един път от участниците в изследването. По съответния отворен въпрос са подчертани тези практики, които се повтарят при различните по вид организации.
Таблица 1. Съществуващи индивидуалниорганизационни практики за справянес конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот

Получените резултати показват, че с увеличаване на размера на организацията:

• се надгражда и обогатява наборът организационни практики, които се прилагат на ниво индивид (мениджър, служител/работник);
• прилаганите индивидуални практики стават по-специализирани (следователно – по-скъпо струващи, изискващи повече ресурси);
• индивидуалните организационни  практики се прилагат в по-голям брой организации.

Таблица 2. Съществуващи груповиорганизационни практики за справянес конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот

Оказва се, че:

• в различните организации се предлагат  разнообразни груповиорганизационни практики;
• както при индивидуалните практики, с увеличаване на размера на организацията прилаганите групови практики стават по-специализирани (следователно – по-скъпо струващи, изискващи повече ресурси);
• с увеличаване на размера на организацията нараства честотата на прилагане на съществуващите групови практики.

Следващият отворен въпрос гласи„Моля, опишете съществуващите организационни практики, които се прилагат в организацията за предотвратяванена появата на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот сред мениджърите и служителите/работниците.”Посочените отговори от участниците в изследването са представени в таблицата.
Таблица 3. Съществуващи организационни практики за предотвратяванена конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот

Получените резултати показват, че:

• организационните практики за предотвратяване на конфликта не се различават значително от посочените по-горе практики за справяне с конфликта;
• отново, с увеличаване на размера на организацията прилаганите практики стават по-специализирани.

В Таблица 4.са посочени отговорите на последния отворен въпрос, включен в анкетата –„Моля, споделете, ако имате други полезни лични идеи за организационни практики, които да оптимизиратинтервенцията и предотвратяването на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот сред мениджърите и служителите/работниците в организацията, за която работите. Ако имате опит от справяне с подобни ситуации в други организации, моля, разкажете и за него.”
Таблица 4. Идеи за организационни практики за оптимизиране на интервенцията и предотвратяванетона конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот

Представените резултати показват, че:

• личните идеи за организационните практики за оптимизиране на интервенцията и предотвратяването на конфликта не се различават съществено от посочените по-горе съществуващи практики;
• с увеличаване на размера на организацията личните идеи за практики по-често включват липсващото досега „осигуряване на възможност за грижи за децата на служителите”(по-скъпо струваща практика).

5. Заключение и перспективи
В заключение, може да бъде направен следният извод от анкетното проучване – съществува неравнопоставеност между предприятията с различен размер, която зависи от ресурсите (финансови и кадрови)на съответното предприятие. Следователно големината на предприятието е фактор, който влияе върху качеството на прилаганите организационни практики за интервенция и превенция на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот. Малките и средни предприятия (както и микропредприятията) могат да взаимстват ценни идеи по проблема от големите предприятия, но при тях, предвид посочения фактор „ресурси”, в повечето случаи ще става въпрос за наемане на външни услуги с определена честота, а не за регулярна активност на вътрешен специализиран отдел, ангажиран с проблема.
Предстоящата основна задача на изследователския експертен екип по настоящото проучване, съставен от експерти от Институт за изследване на населението и човека при БАН, Институт по философия и психология при Румънската академия и Сдружение „Българска асоциация за управление и развитие на човешките ресурси – БАУРЧР”, е свързана с изготвяне на инструментариум за диагностициране на проблемите при съчетаването на семейния и професионалния живот сред целева група от служители и мениджъри от МСП в България, провеждане на пилотно и представително за страната изследване с методиката. Резултатите от това изследване ще послужат за основа за разработването на ефективни стратегии за интервенция и превенция на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот, в които ще бъдат обучени специалисти по управление на човешките ресурси. На базата на тези стратегии ще бъдат предлагани и специализирани консултации на служители и мениджъри.

ЛИТЕРАТУРА
Ковачева, С. (2010).Баланс между работа и семейство. Младите работещи родители между възможностите и ограниченията. Издателство „ИЗТОК-ЗАПАД”, С.,ISBN 978-954-321-775-5

БЕЛЕЖКИ
Източници, достъпни онлайн към 27.08.2012г.:
1. http://www.businessandgender.eu/en/countries/bg/toolkit-bg
2. http://www.vassilkirov.eu/documents/Publication-Draft.pdf
3.http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=OJ:C:2010:083:0389:0403:bg:PDF
4. http://europa.eu/lisbon_treaty/index_bg.htm
5. http://ec.europa.eu/europe2020/europe-2020-in-a-nutshell/targets/index_bg.htm
6. http://ec.europa.eu/social/main.jsp?catId=101&langId=bg
7. http://www.knsb-bg.org/pdf/471/Semeyna_politika&demografski_promeni.pdf
8. http://www.parliament.bg/bg/const
9. http://www.mlsp.government.bg/bg/law/law/index.htm
10. http://lex.bg/en/laws/ldoc/2135637484
11. http://lex.bg/laws/ldoc/2135441920
12. http://lex.bg/laws/ldoc/2135472223
13. http://lex.bg/laws/ldoc/-12262909
14. http://lex.bg/laws/ldoc/1597824512
15. http://www.strategy.bg/StrategicDocuments/View.aspx?lang=bg-BG&Id=464
16.http://www.bgfundforwomen.org/images/stories/pdf/documents/N_STR_za_nasarchavaneto_ravenstvoto_na_polovete.pdf
17. http://www.mlsp.government.bg/bg/docs/demography/demograph.htm
18. http://www.mlsp.government.bg/bg/docs/NPDZ-2012.pdf
19. http://nmd.bg/wp-content/uploads/2012/03/NMD_Belejnik_2011.pdf
20. http://www.eurofound.europa.eu/pubdocs/2009/02/en/2/EF0902EN.pdf 
21. http://www.nsi.bg/EPDOCS/LFS_AHModule_2010.pdf
22.http://www.klassa.bg/news/Read/article/163491_%D0%9F%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0+%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%3A+%D0%9F%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%BE+%D1%81%D0%B5+%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B8+%D0%BA%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B5%D1%80%D0%B0,+%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4+%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B0+%D1%81%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE
23.http://inews.bg/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D0%94%D0%BE%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BD-%D0%BE%D1%82%D0%BF%D1%83%D1%81%D0%BA-%D0%BF%D1%80%D0%B8-%D1%81%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D0%B9%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B1%D0%BB%D0%B5%D0%BC%D0%B8-_l.a_c.327_i.165674.html
24. http://tv7.bg/news/bulgaria/7531682.html
25. http://btvnews.bg/bulgaria/obshtestvo/blgarite-trudno-schetavat-semeistvo-i-kariera.html
26. http://www.duma.bg/duma/node/21204
27. http://tv7.bg/news/bulgaria/7531682.html
28. http://btvnews.bg/bulgaria/obshtestvo/blgarite-trudno-schetavat-semeistvo-i-kariera.html
29. http://egalite.learningboussole.org/e-portfolio/pg/file/vesselina/read/439/-------leffet-socioconomique-de-lapplication-des-mesures-relatives-la-conciliation-de-la-vie-professionnellevie-prive
30. http://www.lex.bg/bg/laws/ldoc/2134682112

Възпитание, обучение и образование в

Средновековна България според някои житиеписни творби

гл.ас. Стоян Долапчиев от ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий",

доц. д-р Елица Петрова НВУ "В. Левски"

Въведение

Настоящата разработка се основава на задълбоченото проучване на жития на славянските просветители Константин-Кирил Философ, Методий, Климент и Наум; жития на отшелниците Иван Рилски, Прохор Пшински, Гавраил Лесновски, Йоаким Осоговски /Сарандапорски/; жития на жените – светици Юлияния, Филотея Темнишка, Параскева Епиватска - Петка Търновска; жития на държавните и църковни дейци: Михаил Воин, Патриарх Йоаким Първи, Иларион Мъгленски, Митрополит Петър, Теодосий Търновски, Ромил Видински  и жития на мъчениците Георги Нови Софийски, Николай /Никола/ Нови Софийски.

На базата на житиеписните творби се правят изводи за семейното възпитание и образованието, получавано в училища, школи и манастири. В таблична форма се представя нагледно възпитанието, обучението и образованието на светците според житиеписните творби. Изследват се не само житията на посочените светци, но се прави и съпоставка между техния живот, начин на възпитание и получено образование – религиозно и светско.

Постановка на проблема

Семейната среда оказва пряко влияние върху образованието, възпитанието и живота на разглежданите светци и светици. При повечето от тях се набляга на аристократичния произход на родителите, което осигурява много добри материални и духовни възможности за развитие – за възпитание, обучение и образование. Децата израстват в „добър род”.

Родителите в повечето случаи са „благочестиви християни”, т.е. – те спазват божиите закони и възпитават децата си в нравствено-религиозните добродетели на християнството. Посочва се, че децата са въведени от ранна възраст в християнската религия чрез покръстването. Източно-православната християнска традиция влияе върху подрастващите и е определяща за тяхното образование.

Можем да твърдим, че е налице житийната схема, характерна за мнозинството от житийните творби, в която родителите са заможни, от добър род, благочестиви и богобоязливи християни. Възможно е известно идеализиране на семейната среда на светеца с оглед на неговия по-нататъшен житейски път, но религиозно-нравствената насока на възпитанието в семейството на много от тях едва ли може да се отрече. В същото време, по този начин се възпитава и подобна религиозност и у тези, които се запознават с житийните творби и героите, техните родители и семейства да им служат за нравствен пример.

Изглежда, още през Средновековието християнската църква залага много на семейството. Внушават се и се препоръчват прояви на милосърдие, на човечност и на помощ от по-богати към по-бедни хора. Този принцип, който стои в основата на християнската религия, същевременно спомага за стабилността на обществото и за осъществяване на класовиямир.

В някои случаи няма конкретни сведения за родното място и семейството на светеца или светицата, но се посочват нравствено-религиозни добродетели, типични за християнството: богобоязливост, кротост, търпение, смирение, щедрост към по-бедните, мъдрост още от ранна детска възраст, почитане на родителите, любов и твърдост в отстояването на вяра и народност.

Табл.Възпитание, обучение и образование според житиеписните творби

Заключение

В житията често се повтаря историята на светеца, чиито родители дълго време са нямали деца, добили са го трудно и са положили обет да го дадат в манастир, с което предопределят нравствено-религиозното възпитание на детето си.

Обикновено светецът е отгледан и от „благочестиви родители”, т.е. - православни християни, религиозни, правоверни, набожни, благоверни, богобоязливи и добродетелни хора - и още в най-ранна детска възраст се отличава с любов към труда, учението и Бога. Семейната среда влияе благотворно при изграждането на някои нравствено-религиозни добродетели при децата като: кротост, търпение, смирение, любов и твърдост в отстояване на вяра и народност.

В житията на светците откриваме, че децата се дават „да се учат на книги” в подходяща детска възраст. Граматиката или граматическото изкуство се включва в изучаваните през Средновековието седем свободни изкуства – тривиум /граматика, реторика, диалектика/ и квадривиум /аритметика, геометрия, астрономия, музика/.  В Магнаурската школа са се изучавали и чужди езици: елински и римски, сирийски и еврейски. В големите градове на Византийската империя има определена категория частни учители, които срещу заплащане са обучавали кръг от децата на аристокрацията.

Учениците са били подготвяни, освен в граматическо изкуство и езици, и за различни длъжности в църквите и манастирите, като четци, поддякони, дякони и свещеници. Бъдещите светци получават много добро образование и задълбочена богословска подготовка и опознават свещените книги, псалми и молитви, които са задължително учебно съдържание в училищата по това време. Научаването и изпълнението на молитви и песни е заемало съществена част от учебно-възпитателния процес през Средновековието и е важно условия за поддържане и развитие на образователната традиция.

Освен посещенията в училище, по пътя на самостоятелната работа децата се самообразоват и самовъзпитават и в къщи. Те се изграждат като творчески и търсещи личности. В някои жития се посочват конкретни детски игри, практикувани с възпитателна цел. Явно е, че възрастните са разбирали добре ролята на тези обичаи и детски игри като своеобразна подготовка за по-късния живот. Това не е епизодичен, а - целенасочен и организиран процес, с определени традиции.

В житията на някои от светците няма конкретни сведения за получаване на образование в училище, но личи че те получават съответното нравствено-религиозно възпитание /при Прохор Пшински, Иван Рилски, св. Юлияния, Петка Търновска, Никола Нови Софийски/, при което ясно се откроява влиянието на християнската Църква.

Бележки

Житие на Климент Охридски от Теофиклат Охридски. – В Христоматия по история на образованието и педагогическата мисъл в България. Съст. Н. Чакъров. С., 19631 с. 21.

Иванова, Кл. Бележки: Пространно житие на Петка Търновска от Патриарх Евтимий, В: Стара българска литература.т.4. , Житиеписни творби, с. 579.

Кратко житие на Климент Охридски от Димитър Хоматиан. Цит. съч. , с.395.

Кратко житие на Климент Охридски от Димитър Хоматиан. Цит. съч. , с.395.

Кратко житие на Константин-Кирил /Успение Кирилово/.Цит. съч., с.64.

Медински, Е. В: Стара българска литература.т.4. , Житиеписни творби, с. 47.

Мъчение  на Никола Нови Софийски от Матей Граматик,В: Стара българска литература.т.4. , Житиеписни творби, с. 312.

Мъчение на Юлияния. Цит. съч. , с.416.

Народно житие на Гавраил  Лесновски. Цит. съч. , с.172.

Народно житие на Гавраил  Лесновски. Цит. съч. , с.175:569.

Народно житие на Иван Рилски.,В: Стара българска литература.т.4. , Житиеписни творби… съст. и ред. Иванова, Кл. , с. 123.

Проложно житие на Константин-Кирил. Цит. съч., с. 67.

Проложножитие на Михаил от Потука -  Михаил Воин,В: Стара българска литература.т.4. , Житиеписни творби, с. 219.

Пространно житие на Иван Рилски от Патриарх Евтимий. Цит. съч. , с.139.

Пространно житие на Константин-Кирил. В: Стара българска литература.т.4. , Житиеписни творби, с. 38.

Пространно житие на Петка Епиватска от дякон Василий. Цит. съч. , с.440.

Пространно житие на Ромил Видински от Григорий Доброписец. Цит. съч. , с.470.

Пространно житие на Филотея Темнишка от Патриарх Евтимий. Цит. съч. , с.204.

ДОКТРИНАТА “МАХАН”: САЩ, КИТАЙ, ДРУГИТЕ И…НИЕ

 If we wish to become a great commercial democracy, which necessitate a great development of our mercantile marine and important progress in our Colonial empire, we must possess a fleet of such strengththat no other power can dominate to our detriment the European waters onwhich our harbours are situated, or the oceans where our merchant ships circulate.
J. L. de Lanessan

Развитието на светаи площад „Трафалгар” в Лондон
Както на доста хора е известно (а на още повече не е известно), покрай другото моитe занимания включват и математическа социална динамика и математическа икономика. Приятелите, а напоследък и медиите, започнаха често да ме питат накъде върви светът, какво става в Гърция, как се развива Германия или накъде върви България. Доста по-рядко ме питат къде е логиката в това развитие, а когато ме попитат, почти винаги остават изненадани от това, което им разказвам.
Например малко незабелязана остава новината, че САЩ пренасочват военни и други ресурси от района на Атлантическия океан към района на Тихия океан. Защо обаче го правят? Да не би Европа да не им е повече интересна? Или има нещо друго, което ги принуждава да действат така?  Оказва се, че има.

Фиг.1: Горен ред -  ляво: адмирал Хорейшо Нелсън, дясно: плакат, посветен на победата при Трафалгар.  Долен ред – ляво: Площад „Трафалгар” в Лондон с колоната на адмирал Нелсън, дясно – битката при Трафалгар
Когато посещавате Лондон, идете на площад „Трафалгар”. Там няма как да не забележите огромна колона. На върха на колоната, далеко, далеко от земята и близо до небето е статуята на един човек – адмирал Хорейшо Нелсън. Но защо адмирал Нелсън има такъв впечатляващ паметник, какъвто херцогът на Уелингтън, спечелил битката при Ватерло или пък самият Уинстън Чърчил нямат? Какво толкова е направил адмирал Нелсън, като е разбил френско-испанския флот при Трафалгар? И какво общо има това с плановете на САЩ, споменати по-горе? На този въпрос ще отговоря тук. 
 
Фиг. 2 . Ляво - адмирал Алфред Махан. Дясно – пощенска марка посветена на влиянието на американския флот за отварянето на Япония към запада – 1853 г.  На портрета – комодор Матю Пери.
По същото време когато един известен нашенец ревял „Булгар, булгааар…”, плувайки във Виенската  баня, в Съединените щати адмирал Алфред Махан изследва историята на военноморските битки и разработва стратегия, известна днес като доктрината „Махан”, основана на идеята, че  който владее моретата, владее света [1-3]. Махан дебело подчертава, че морската мощ не дава безгранични възможности на една държава да налага волята си на останалите. Но все пак тя дава съществени възможности, които са особено важни в днешния глобален свят.
Основи на морската мощ на една нация
Britain’s seapower…lay not just in the navy or thebattlefleet, but in the effective integration of heradministration, political system, army, colonies andmaritime economy towards the ends of the state.

R. Harding

Морската мощ на една нация зависи от действията на държавата и по-конкретно - от икономическата и външната политика на държавата [4]. От гледна точка на външната политика, за да се разбере морската мощ, човек трябва да се концентрира върху отбранителната политика и военната стратегия на държавата, а военната стратегия има 3 елемента – стратегия за въздуха, земята и водните площи (океани, морета, езера и реки). Трите елемента на стратегията определят съвместните операции за отбрана на държавата, а част от тези операции са военните операции. За да разбере морската мощ от друга глeдна точка – тази на икономиката, човек  трябва да се съсредоточи върху цивилната морска политика на държавата и по-точно - върху цивилната и морска стратегия,  част от която е морската търговия. В пресечната точка на цивилната морската стратегия и отбранителната политика са 4-те елемента на морската мощ на държавата: морският потенциал за военни операции, реално провежданите отбранителни и други военноморски операции,  морският потенциал за цивилни нужди (като търговия или риболов) и реално провежданите морски дейности за цивилни нужди. Материалното изражение на военноморската мощ са военноморския флот, бреговата охрана, фабриките за продукция, свързвани с морски суровини или с морските дейности на държавата. Резултатът от морската мощ е, че се получава капацитет за влияние върху други държави и други процеси чрез това, което държавата извършва в моретата и чрез моретата.  И така, както се вижда, морската мощ не включва само военноморския флот.

Основата на доктрината „Махан”: защо моретата са важни?
Military strategy must now be understood as nothing less than the overall
plan for utilising the capacity for armed coercion—in conjunction with the
economic, diplomatic and psychological instruments of power—to
support foreign policy most effectively by overt, covert and tacit
means…
R. Osgood

          По бреговете на моретата и океаните, включително и в България, е налице значителна икономическа активност. Днес е по-евтино да се транспортира 1 тон въглища на 5000 километра с кораб отколкото на 500 километра със железопътен транспорт.  70% от световното население живее на не повече от 150 км от бреговете на моретата. 90% от световната търговия се извършва по моретата. Освен транспортно средство, моретата са важен източник но храна, нефт и земен газ. Тези характеристики на моретата са водели до икономическо развитие и конфликти в миналото, може да доведат и до икономическо развитие и до конфликти в бъдещето.

Моретата са източник на ресурси, среда за транспорт на стоки, която способства търговията, а търговията, от своя страна, способства обмена на информация, така, че моретата са и средство за получаване на информация и разпространение на идеи. Накрая, но не на последно място, моретата са среда за осъществяване на доминация. Англичаните имат една мисъл, че който контролира моретата, контролира търговията и държи богатството на света.

Адмирал Махан пише, че главният измежду многото материални елементи на мощта и просперитета на нациите е контролът на моретата чрез морската търговия и военноморската сила.
     

Фиг. 3 . Ляво – част от пристанището на Хонг Конг. Дясно - бойни групи на самолетоносачи,  екскортирани от стратегически бомбардировач B2 Spirit.
Като човек с голям опит във военното корабоплаване, Алфред Махан е бил реалист и добре е разбирал, че външната политика по същество е борба за това кой какво получава, кога го получава и как го получава. Борбата може да е за политическо влияние, икономически изгоди и предимства, ресурси, територия. Борбата се води между лидерите на националните държави и военните и военноморските сили са измежду главните инструменти на тяхната политика.  На практика, винаги е налице смес от кооперативни и конфликтни отношения между държавите и тази смес определя и влияние върху военното и военноморското поведение на дадена държава.
Махан тръгва от разбирането, че съществуват стратегически интереси, които стоят в основата на политиката. Той поставя в основата на доктрината си стратегията, че политическата и военна сила на САЩ се осъществява чрез търговска доминация, която пък зависи от военноморската мощ на САЩ. Военноморският флот създава условията, които правят либералната морска търговия възможна и превръщат САЩ в могъща държава.

Фиг. 4. Част от Тихоокеанския флот на САЩ.

Главни идеи на доктрината „Махан”

The principal conditions affecting the sea power of nations may beenumerated as follows:

• Geographical Position.
• PhysicalConformation, including, as connected therewith, naturalproductions and climate.
•  Extent of Territory.
• Number ofPopulation.
•  Character of the People.
•  Character of theGovernment, including therein the national institutions.

Аlfred Mahan

• Националното  величие на САЩ се осъществява чрез контрол над моретата – при подходящи условия военноморската мощ е ключът към националното величие. Следввайки  тези идеи на Махан, след Втората световна война американският военноморски флот гарантира сигурността на търговските пътища. Един пример – борбата със съвременното пиратство. Но, ако се появи конкурентна държава, която да предизвика американската доминация върху океаните, либералният режим на водните търговски пътища може и да се промени и последствията за американската икономика вследствие загубата на пазари  може да са големи.
• Адмирал Махан прави анализ на разходите и ползите на имперската експанзия, като интергрира в едно търговски, военноморски и политически аспекти. Как една нация може да увеличи силата си с  най–малко разходи? – се пита Махан. Чрез търговия, заключава той, а войната е скъпо и последно средство за увеличаване на националната мощ. За мирната и тиха експанзия на националната мощ е необходимо осигуряването на търговските пътища чрез създаване на бази на стратегически места, развитие на търговския флот и поддържане на военноморски флот, който да е в състояние да защитава търговските пътища.
• Слабостта на военноморския флот може да се превърне във важна причина за загуба на война, както това става с Германия през Първата световна война. Днес Китай трябва да осигурява морските си търговски пътища. Китай има глобални импорт и експорт, затова се нуждае и от търговски и военноморски флот с глобални възможности. И докато китайският търговски флот става все по-мощен, китайският военноморски флот все още е слаб, в сравнение с американския, например. И усилията на Китай да навакса разликата са от такъв мащаб, че на САЩ вероятно ще им се наложи скоро да прехвърлят бойни групи кораби от Атлантическия в Тихия океан.
• Според Махан военноморската сила често е по-тиха, отколкото сухопътните сражения, но колкото е по – тиха, толкова е по-влиятелна. Но това влияние на военноморската сила върху търговията често се пренебрегва във времена на финансови трудности, което е грешка. Само икономически глупаци могат да неглижират тихата цел на военноморската сила да създава условия за стабилни търговски взаимоотношения по морските пътища, като се счита, че  действието на рационалните икономически закони е автоматично осигурено. „Всемогъщият” пазар не може да направи нищо, когато вражески бойни групи кораби започнат да нападат търговските   кораби под чужд флаг. Тук трябва държавна намеса под формата на силен военноморски флот.
•  Според Махан създаденото в САЩ богатство се умножава чрез морска търговия и морската сила води до налагане на политически ред, благоприятен за рационална търговия. Увеличеното по този начин богатство придвижва международната система към състояния, в което САЩ могат да получат доминация и да запазят тази доминация.
• В допълнение, увеличеното богатство води и до поддържане на най – модерно военно оборудване. Така морската мощ увеличава националната сила чрез меко политическо влияние, насочено към развитие на търговията.
• Според Махан морската мощ има особено значение в мирно време – военноморските сили могат да бъдат разположени почти във всяка точка на моретата и почти във всеки момент, а желаният ефект е индиректен и се усеща с течение на времето. Така конкурентите се заангажират военно и често са принудени да се развиват по начин, изгоден за стратегическите интереси на САЩ и тази цел най-ефективно и най-евтино се постига чрез военноморската мощ.Опитът за постигане на този ефект чрез сухопътни сили води до обвинения в империализъм и до силна съпротива от страна на конкурентите, която може да доведе до големи разходи за САЩ и за конкурентите му. Така в мирно време военноморският флот в мирно време е превантивна сила, която подпомага съюзниците, помага да се намерят нови приятели и спъва усилията на държави без военноморски флот да създават собствени военноморски флотове. Изчиствайки търговските пътища от неприятелски флотове и защитавайки приятелските държави, военноморският флот способства за търговско развитие на съюзниците и за засилване на търговията с тях, от която печелят и САЩ, и съюзниците им.
•  Махан отбелязва,, че морската доминация може да се постигне с решителни морски битки, но това не винаги е необходимо – наличието на по-мощен военноморски флот сдържа противниците от открито противопоставяне. Военноморският флот трябва да е мощен, но не е задължително да е голям, стига мощта му да е достатъчна да държи далеч противниците от влизане в открит конфликт.
• Махан смята, че простото залагане на грубата военна сила е недостатъчно за постигане на устойчива доминация. Войната е бизнес, казва Махан, при който големите битки са инцидентни и основната цел като при всеки бизнес е постигане на победа на най – ниска цена.
•  Махан пише, че в мирно време вместо да позволява на противниците си да развиват големи търговски флотове,  великата нация ги възпрепятства и ги принуждава да развиват военноморски флотове.  Според Махан, силният търговски флот е в основата на силния военноморски флот, а не обратно.Така, според доктрината Махан, САЩ са допуснали грешка, като са позволили на Китай да развие силен търговски флот и да притежава някои от най-големите компании за търговско корабоплаване в света и са си затваряли очите за това, докато Китай ги е подкрепял в борбата им със Съветския съюз.
• Махан счита, че наличието на силен военноморски флот без силен търговски флот е колос на глинени крака и понякога е добре да се изтощават ресурсите на неприятелска страна, като тя се подтиква да развива военноморския си флот за сметка на търговския.
• Махан пише, че в мирно време, военноморската стратегия може да води до големи победи чрез покупка или договаряне на ползването на отлични позиции, които трудно биха могли да се получат чрез война. Така, без много похарчени пари за стациониране на гарнизони или поддръжка на военни бази, военноморската сила може да се използва гъвкаво както за заплаха на противници, така и за поддръжка на съюзници.Военноморското превъзходство на САЩ например влияе върху военното развитие на Русия, която засега няма конкурентен военноморски флот и за компенсация трябва да поддържа и инвестира в сухопътни сили, което естествено насочва стратегическия интерес на Русия към създаване на енергиен монопол вв централна Азия вместо към оспорване на американското превъзходство в моретата.

Разпространението на доктрината „Махан”
Russiacanneverbesatisfiedwiththeimperfectandpoliticallydependent access to the sea afforded her by the Baltic and Black Seа.

Alfred Mahan

Доктрината Махан има много последователи. Още по времето на създаването й японските адмирали са толкова възхитени от нея, че Махан получава предложение да преподава в японската академия на военноморските сили.  Разбира се, тай отказва и става президент на американската такава. Но, следвайки идеите на Махан, японците изграждат мощен флот, който по време на руско-японската война разбива руския императорски флот при Цушима през 1905 г. и на няколко пъти разбива и китайския флот, за да достигне до няколкогодишна доминация дори и над американския флот в Тихия океан по времето на адмирал Исороку Ямамото.

 

Фиг. 5. Горе – ляво: адмирал Честър Нимиц – победителят в решителната за Втората световна война в Тихия океан военноморска битка между американския и японския флот при остров Мидуей. Дясно: адмирал  Исороку Ямамото – стратегът на японската военноморска доминация в Тихия океан в началото на Втората световна война и плановик на нападението над американската военноморска база в Пърл Харбър. Долу – самолетоносачът „Хирю” на японския императорски флот.
След Втората световна война доктрината „Махан” намира влиятелни последователи и в Съветския съюз, Китай, а в по-малка степен - и в Индия. Индийският елит отдавна си е направил извода, че липсата на силен индийски флот е улеснила английската колонизация на Индия. Учейки се от това, днес индийският военноморски флот е третият по сила флот на азиатска държава след флотовете на Китай и Япония. Освен всичко друго, този флот притежава и два самолетоносача.

Фиг. 6. Индийки самолетоносачи. Вляво – „Вираат”, дясно – „Викрамандитя”.
Китайските адмирали се учат от отпита на адмирал Ямамото и на съветския адмирал Горшков, който превърна военноморския флот на Съветския съюз в глобална сила, не само защитаваща морските граници и сухоземната територия от кораби и ракети, но и представляваща заплаха за САЩ и НАТО чрез въоръжените си с ядрено оръжие подводници.

Фиг.7. Горе – ляво: адмирал Горшков, дясно:  самолетоносач клас Киев. Долу - ляво: стратегическа атомна подводница клас Тайфун, дясно - ракетен крайцер – клас Киров (Петър Велики).

Подобна доктрина следва и завършилият военноморско училище в Съветския съюз и намиращ се под влиянието на Горшков адмирал Лю Хуачинг, под чието ръководство китайският военноморски флот върви по пътя, който ще го направи глобална сила. И следващият етап от този път е да се превърне китайският военноморски флот в регионална сила, способна да извършва и глобални операции във всяка точка на света. Това е само на крачка от способността на флота на САЩ да осигурява постоянно глобално присъствие в  моретата и океаните на света.

    
Фиг.8. Ляво: адмирал Лю Хуачинг, дясно - китайски самолетоносач.
Задаващите се проблеми в Тихия океан – американска доминация, китайски растеж и японски самолетоносачи
В пълно съгласие с доктрината Махан, Съединените щати поддържат силен военноморски флот в района на Тихия океан благодарение на бази и съюзнически договори с Япония и Южна Корея, а също и чрез споразумения с Австралия,  Филипините, Сингапур и Тайланд. Този флот е и ще бъде доминантна сила в района в следващите 20 години.

 

Фиг. 9. Американски самолетоносачи. Горе-ляво: Кити Хоук, дясно:  Джордж Вашингтон. Долу – Нимиц.   Плановете са да се строи един нов самолетоносач от клас Нимиц или клас Джералд Форд  на всеки 4 години.
Колко е важен този флот за САЩ и защо при нужда те ще го усилят за сметка на присъствието си в Атлантическия океан, ще видим сега. Причината е проста и се нарича Китай. Най– напред нека да отбележим, че Китай поддържа стратегическо сътрудничество с Русия и Франция в областта на Тихия океан. Може да прозвучи изненадващо, но Франция има доста добро присъствие в Тихия океан благодарение на базите си във намиращите се там френски  отвъдморски територии.

 
Фиг. 10. Ляво:  самолетоносачът „Шарл дьо Гол”, дясно: френски  ядрен опит на атола Муророа.
Само за 5 години в началото на този век Русия е доставила на Китай 12 подводници, 8 от които са снабдени с далекобойни противокорабни ракети,  4 ракетни разрушителя и няколко сателитни комуникационни системи. В допълнение, Китай има на дела съвсем различно отношение към науката и технологията, в сравнение с българския „елит”. Китай  разбира добре, че количеството бойни кораби не е достатъчно, а трябва и качество, което се постига със съвременни технологии в корабите. Без съвременни електронни технологии и механични технологии, бойните кораби са не много повече от големи купчини желязо. Китайският флот все още няма информационните технологии, за да води съвременна морска война. А липсата на ефективна подкрепа от въздуха стесняваше областта на действие на китайския флот. Това обаче започна да се променя, особено - след приемане на въоръжение на първия самолетоносач. Логистиката на китайския флот също е недостатъчна в настоящия момент, тъй като флотът има малко транспортни и зареждащи кораби. Ситуацията обаче непрекъснато се подобрява и повратната точка бе бомбардировката на китайското посолство в Белград през 1999 г. от военновъздушните сили на НАТО. Оттогава китайският военноморски флот е получил поне 8 модерни разрушителя, няколко фрегати, поне три атомни подводници, едната въоръжена с балистични ядрени ракети, 4 конвенционални подводници  и 1 самолетоносач (всичко собствено производство, т.е. не се броят посочените по-горе закупени от Русия кораби и подводници). Китай наваксва изоставането от Япония по възможности на военноморския флот благодарение и на интензивната и богато финансирана научна и развойна дейност за създаване на нови технологии, разположена в китайската академия на науките и в няколко водещи държавни университета. Китай добре знае оценките на японския адмиралитет - че оборудването и на най–новите му кораби и подводници все още отстъпва на оборудването на съответните американски и японски морски платформи.

Фиг. 11. Карта на Тихия океан с двете отбранителни линии на Китай.

И като споменахме японския адмиралитет, ето още няколко оценки на японските военоморски аналитици [5]. Те считат, че Китай вече успешно е фортифицирал първата островна отбранителна линия, включваща японския архипелаг и о-в Тайван с помощта на бойни кораби, подводници, авиация и различни видове ракетни комплекси, включително - балистични антикорабни ракети . Аналитиците на японския флот считат, че Китай е готов да разпростре действията на флота си до втората островна отбранителна линия, включваща Алеутските острови, остров Нова Гвинея, островите Огасавара и Окиноторишима, а също - и остров Гуам, който е американска територия.
Китайският флот планира да действа в тази насока чрез стратегически атомни подвозници, конвенционални подводници, зареждане на самолети във въздуха и балистични ракети. Японските аналитици смятат, че е силно увеличен рискът от китайски военноморски действия срещу Тайван и срещу островите Сенкаку, както и, че е нараснал рискът от прекъсване на японските снабдителни линии от китайския флот. Като добре познаващ японския манталитет, дисциплина и систематичност, авторът на тези редове счита, че горните анализи няма да останат без последствия и на път е да се възроди не само призракът на японския императорски флот, на - и духът на адмирал Ямамото. Обосновката е следната – тъй като в бъдеще японският флот ще трябва да оперира в области, където няма да има американска въздушна защита, то той се нуждае от собствени самолетоносачи за осигуряване на въздушната защита на корабите си. Разбира се, на тези самолетоносачи трябва да се базират и японски самолети за действия в морски условия. Предвижда се Япония да се сдобие с два малки самолетоносача собствено производство. Макар и 7 пъти по – малки от американските самолетоносачи от клас Нимиц, появата на японски самолетоносачи ще предизвика студена пот в азиатските държани, имащи излаз на Тихия и Индийския океан.

  

Фиг. 12. Горе–ляво: японски изтребител от 5-то поколение, дясно: руски изтребител от пето поколение  Су-47 с обърната геометрия на крилото. Долу: японски самолетоносач клас 22DDH (от 2011 г. с ускорени темпове се строят 2 нови такива самолетоносача).

За да подсигури снабдителните си линии от петрол и други суровини, Китай предприема усилия за поддържане на военно присъствие и в Индийския океан, което засега е ограничено. Например Китай съфинансира изграждането на пристанището в Гвадар, Пакистан, срещу което военноморски кораби и подводници от Китай ще могат да акостират там. С китайска помощ се модернизират и военноморските бази в Мианмар, откъдето Китай може да извършва наблюдение на търговския и военноморския трафик в източната част на Индийския океан.
Важност на електронните и механичните технологии за развитие на военоморските флотове в тихия океан.
Два компонента на технологията са много важни за търговските и военноморските флотове – електронните технологии и механичните технологии. От електронните технологии са много важни компютъризираните системи за водене на бой и електронните комуникации, които свързват тези системи в различните бойни единици на флотовете. А развитието на механичните технологии е от изключително значение за военноморските флотове. Качеството на подводниците винаги е било мярка за развитието на механичните технологии в дадена страна. Интересно е, че единствената азиатска страна, която може да строи качествени подводници без чуждестранна помощ, е Япония. При строежа на бойни кораби Япония използва помощта и механичните технологии на САЩ и на Великобритания, а Китай – помощта и механичните технологии на Русия и Франция.  Германските постижения в механиката пък се използват от австралийския и новозеландския флот. Единствените флотове на тихоокеански държави, които са напълно самостоятелни като технологична база днес са флотовете на САЩ и Русия, като до 20 години към тях ще се присъедини и Китай, а при определени условия – и Япония.

Фиг. 13. Пример за използване на чужда технология за развитие на собствения военноморски флот – руски хеликоптероносач клас „Мистрал”,  строен по френски проект (2 хеликоптероносача трябва да са в бойна готовност до 2014 г.).
А може ли Китай да измести САЩ в Тихия океан?
Всичко е възможно, но за целта по някаква причина трябва да се прекъсне цикълът на увеличаване на морската мощ на САЩ. Морската търговия и усвояването на морски и презморски ресурси води до увеличаване на военноморската сила, а тя може да доведе до военноморска доминация. Тази доминация води до увеличаване на морската търговия и презморски ресурси от съответната държава, което води до още по – голяма военноморска сила и засилване на доминацията. Този цикъл може да бъде прекъснат обаче, когато нещо отклони фиксацията на съответната държава върху моретата. Такива неща може да са военна заплаха (сухопътната заплата от Кайзервилхелмовата Германия е провалила амбициозните планове на Ланесан да направи Франция конкурент на Англия, а икономическата криза може да отклони фиксацията на САЩ от моретата). Тогава при продължаващ икономически растеж, Китай може да стане водеща сила в Тихия океан. Такъв вариант се приема доста сериозно например в средите на японските икономически и военноморски анализатори. От моя гледна точка Китай ще има сериозни социални, демографски и икономически задачи за решаване и ако успее да измести САЩ, то това ще бъде след 2050 г. Но Китай систематично работи по въпроса. Подходящото използване на близостта до морета може да увеличи богатството на една страна според Махан, особено ако страната е блокирана сухопътно от мощни съперници. Такова е положението днес на Китай, който е блокиран сухопътно от Русия на север и от Индия на югозапад. Ето защо логично е Китай да избере развитие по посока на моретата, като постепенно  обезопаси полезни за търговия територии и търговски пътища и се подготви за търговска конкуренция и дори за въоръжен конфликт. Ако възможностите на военноморския флот на САЩ намалеят, конфликтите в Тихия океан са силно вероятни. Без силен военноморски флот опциите пред САЩ са скъпа сухопътна интервенция или постепенно отстъпване на инициативата, което ще доведе до значителни икономически загуби за САЩ причинени от загубата на пазари. Които владее моретата, налага своя ред в света. САЩ налагат либерална икономика, търговия и глобализация, защото печелят от това. Ако Китай измести САЩ в моретата световният ред може да се промени. Американските съюзници в Азия вече чувстват натиска на Китай.  С две думи - предстоят ни интересни събития в Тихия океан.

Фиг. 14. Част от китайския военоморски флот.

Нека оценим перспективите за увеличаване на военноморската мощ на Китай. Важни предпоставки за военноморска мощ са населението, обществените нагласи и  действията на правителството. Китай има голямо население, обществото е настроено, че Китай е морска държава и правителството предприема систематични действия за увеличаване на търговския и военноморския флот, както и на морската търговия.  Следващата важна предпоставка е развитие на технологията. Може би българските следовници на доказано пропадната неолиберална идеология не знаят, но в Китай действат две големи академии на науките и системи от научни институти, университети и технологични центрове, които копират и адаптират западната естественонаучна и хуманитарна технология, а и създават конкурентноспособни китайски военни и други технологии. Следващите предпоставки са подходяща география, ресурси и наличие на свързана с морето икономическа база.  Китай има широк морски излаз, който обаче се закрива частично от островни групи, които не са под китайски контрол. Китай има  ресурси и значителна икономическа база, свързана с морски суровини и морска търговия.

Но целта на Китай, поне засега, не е тотален контрол на моретата, а контрол на морските пътища до няколкостотин морски мили от сушата и подсигуряване на морските търговски пътища за доставка на суровини и износ на стоки. За целта Китай не се нуждае от големи самолетоносачи от клас „Нимиц” или „Форд”. Китайските балистични противокорабни ракети могат да държат американските самолетоносачи далеч от бреговете на Китай и зад този щит могат да оперират по-малки самолетоносачи, осигуряващи контрола на крайбрежните води и непрекъснато стресиращи съседите на Китай. Така Китай може да защитава относително евтино икономическите си интереси в крайбрежните морета.
Лъжи, мошеници, проституция и усмъртяване на БАН – „блестящият” български отговор на идващите предизвикателства.
Реалната политика се състои в игнориране на фактите
Хенри Брук Адамс

Без да го знаят, нашенските политици се държат така, както  иронично предписва Хенри Брук Адамс. Затова е безопасно да направя един нелицеприятен анализ на някои елементи от текущата ситуация у нас от гледна точка на идеите на доктрината Махан (който анализ разбира се ще бъде игнориран, но нека все пак да то има за поколенията). Нека например оценим бойните възможности на българския флот и армия. Бойната сила включва количеството войници, въоръжението и подготовката. Количество войници и количество моряци в България? Няма и за половин стадион. Оборудване – погледнете фигура 15. Подготовка – има ли някой, който сериозно да смята, че армията и флотът ни могат да защитят българските граници от едно по–масивно нападение?  А колкото за теорията, че други щели да ни защитават, нека да напомним – няма вечни приятели, има вечни интереси. Довчерашните ни приятели днес са ни врагове. А днешните ни приятели утре може... – я продължете това изречение сами. Да караме  нататък – към моралните компоненти на бойната мощ – мотивация, мениджмът и лидерство? Мотивация – каква е мотивацията на българския моряк и войник – записал се в армията, за да не умре от глад, постоянно съкращаван, преместен и пак съкращаван, недоплатен и пак съкращаван. С две думи – дали няма да захвърли всичко при първата паднала бомба? Мениджмънт – хайде изобщо да не повдигаме тази тема. Лидерство? – от страна на кого?! От пърхащите по властовите върхове „калинки” ли? Виждате докъде ни доведе неолибералния път на развитие. 50% от българите не могат да си плащат отоплението през зимата – „велико“ постижение на българския неолиберализъм през XXI-ви век.   

Фиг. 15. Ляво: гордостта на българския военноморски флот - фрегатата Дръзки (водоизместимост 2200 тона, произведена през 1978 година, една от 4-те белгийски фрегати от клас Вилинген. Най-новата фрегата от този клас отдавна  е нарязана за скрап в Белгия). Дясно: самолетоносачът Роналд Рейгън (водоизместимост 101 400 тона).

А как сме с технологичната поддръжка на флота? “Докато генералите командват хора, адмиралите командват кораби.”, казват на Запад. Български военни технологии на българските военни кораби? От такива май и помен няма. Състоянието на българския флот точно отразява неолибералната дупка, в която е натикана България. Военноморските ни кораби са достолепни старци, достойни да бъдат музейни експонати. И продължаваме да си купуваме все такива, системите, оръжията и сензорите им са доста назад технологично (никой не си и въобразява, че модерните американски технологии се намират по българските бойни кораби, нали?) Български иновации за българския военен флот? За гражданския флот? Че то остана ли такъв? Или имаме горди корабособственици, експоатиращи корабите докато съвсем ръждясат, предаващи ги след това за вторични суровини и „дим да ги няма”.  Особено високотехнологични са съвременните подводници (упссс, ние май нямаме такова чудо, наречено подводница?). Още повече да не говорим за влиянието на информационната революция върху нашия флот. Американския флот има силно компютъризирани командни центрове. Обаче я вижте, какво е разбирането там – ето ви един цитат от военноморския аналитик J. D. Dalton: “NavalforcesareanindispensableandexceptionalinstrumentofAmericanforeignpolicy. From conducting routine port visits to nations and regionsthat are of special interest, to sustaining larger demonstrations of supportto long-standing regional security interests…our naval forces advance USdiplomatic initiatives overseas.”

Фиг. 16. Горе - десетки милиарди евро хвърляни от западните „глупаци“ за държавни научни изслевания. Ляво:  строящ се изследователски реактор за управляем термоядрен синтез – Кадараш, Франция, дясно: големият адронен колайдер в ЦЕРН. Долу:  мизерия в БАН – 10 и то умишлено държани ниски заплати годишно: един от печалните резултати на „великата“ стратегия за научно развитие, основана на доказано пропаднала икономическа идеология.

Нека се гмурнем сега още малко по-дълбоко в моретата на нашенските проблеми. Отбелязваме, че военноморските флоти, които са имали успех в историята са били тези, които са имали по-големи кораби, по ефективно въоръжение, по-добра тактика, по-напреднала технология и по-способни командири. Същото е и с държавите – успешни са тези, които имат по-големи икономики, по-ефективно управление,  по-добри планове за развитие, по-напреднали технологии и по-способни хора.  Напреднали технологии и способни хора? Развитие на механични технологии в България? Може ли България да построи качествена подводница? Я не ставайте смешни – аз съм заместник-директор на Института по механика към БАН. Елате да го видите в какво състояние е, вследствие на действията на неолибералните икономически и финансови „корифеи“!
Съвети от Хелголанд
И така, в морските изследвания, морските приложения (както и навсякъде другаде) развитието на националната наука и националните технологии е от изключително значение. Пиша тези бележки на остров Хелголанд. Вероятно германците са ме докарали тук, защото съм майстор по биене на чемберчета, лъжа на поразия или пък съм майстор в оная работа със списъка с VIP-девойките.  А може би е защото съм учил анализ на времеви редове и механика на флуидите при най-добрите германски професори, та има какво да направя за германските морски изследвания. Поради коя от двете причини съм на Хелголанд, се сетете сами! И така, капчиците дъжд криволичат по прозореца, а аз си мисля, че в анализите, които се предоставят на японските адмирали за състоянието на флота, се засягат 3 елемента – човешкият фактор (heartware), оборудването (hardware) и идеите, концепциите, стратегиите и т.н. като се стигне до компютърните програми (software). И така, драги читатели, за вас е отредена ролята на японския адмирал и ето го моя анализ на  състоянието на българската наука.

Човешкият фактор 
Японската нация разполага с високоплатени и добре мотивирани изследователи. Заплащането на българския учен не покрива дори и  разходите за осигуряване на минималното му съществуване – направеното изследване, част от което е показано на фиг. 17, води до извода, че от всеки учен от БАН са били взети по 50 000 лева само от неплатени заплати за последните 8 години. Къде са пренасочени тези пари (50 000 х 6 000 = 300 милиона лева!) и какви грандиозни научни успехи са постигнати с тях, е простичкият въпрос?

Фигура 17.  Ляво: Приходи и разходи за осигуряване на минималното съществуване (храна, вода, дрехи, сметки, никакви почивки, никаква кола, никакво собствено жилище, здрави родители) на един доцент от БАН за 100 месеца (8 години и 4 месеца!) считано от април 2004 г.  Отбележете – разходите за поддържане на минималното съществуване са по-големи от приходите! Учените от БАН методично се морят с глад. В същото време, този, които ги мори, им разправя, че са феодални старци и само събират заплати! Винаги помнете тая гавра и всеки път си я припомнайте, когато излезе поредната класация на научните изследвания!  

Дясно: какво им остава на хулените български учени (отбелязвам, че в последното международно изследване БАН е в топ 100 на научно-изследователските организации и, въпреки това, един министър продължава да твърди, че учените в БАН са феодални старци, които само събират заплати.)

За да осигури високата мотивация на българските учени, финансовият министър ги нарича „феодални старци”, насъсква обществото срещу тях като създава нагласи, че те са пиещи кафе некадърници, събиращи заплати. Нищо ново под слънцето – също като Гьобелс от 1933 до 1937 г. Та каквото следва да се направи у нас е:

Съвет №1:Да се предприемат мерки, та двете криви на горната фигура да си разменят местата и тази на разходите да остане далеч далеч под тази на приходите и

 Съвет №2:Да се престане с гоненията на българските учени и с подбиването на авторитета им.

И тъй като не очаквам това да се случи, то можете да сте сигурни, че феодалният старец (който е горе долу на годините на финансовия министър) ще продължи да си ходи по Хелголанд, Лондон или Токио. Те „глупаците“, дето финансират науката там, имат бол пари и не знаят какво да ги правят. А „умните хора“ тук нямат нищо против, защото едно не могат да ми плащат като хората и второто, много не разбират, как „западните глупаци“ използват науката, за да живеят народите им добре.

Оборудването
Тук се работи по схемата – да разградим държавната къща, за да построим колибките на образцовия европейски научно-технологичен бантустан.  И така, оборудването на БАН не се обновява. Хвърлят се пари за оборудване в университетите, но тази тактика няма да проработи, защото България не е САЩ. (Казва ви го човек, пишещ глави от западни книги, посветени на развитието на научните изследвания и научната инфраструктура!). Бизнесът щял да инвестира в научни изследвания и тези инвестиции се увеличавали. Ами, ами – някой ще си изнесе модерните изследователски центрове в България. И защо да ги изнася? И моля, не ми разправяйте, че call-център е нещо супервисокотехнологично. Защото изобщо не е.  

 Съвет №3: Друг подход е нужен тук. Какъв? Е, отговор има, но той вече струва пари, защото, за да приложиш западните системи за научно-технологично развитие, трябва хем да си ги изучавал на Запад, хем да си вътре в тях и като работиш за тях, да ги наблюдаваш внимателно как функционират, хем да знаеш какво и къде трябва да се бутне, за да заработят тези системи в българските условия. Такива хора много в България няма. И нали не очаквате, след като доста напористи „юнаци“ са прибрали тлъсти хонорарчета и бонусчета, за да доведат българската научно-технологична система до пропадналото състояние, в което тя се намира в момента, аз безплатно да давам съвети как бантустанът отново да се превърне в свястна технологична държава!

Ами ето – върнете отнетите по 50 000 лева на учен от БАН  и заповядайте на предварителни разговори за установяване на това, искате ли България да стане развите научно-технологична дължава или не искате!

Фиг. 18. Из българския интелектуален „софтуер“. Вижда се, че трябва да се измине дълъг път до начин на мислене, характерен за създателя на доктрината Махан.

Софтуерът
Когато се обсъждаше тъй наречената „стратегия за развитие на научните изследвания”, аз говорех, че тя ще бъде пълен провал. Но чугунените глави си правят каквото са чели-недочели и чули-недочули. Е, останаха 7 години до настъпването на 2020 година. Научно-технологична система от европейски клас няма да се появи. Разбира се, причините за това ще са само обективни и виновни пак няма да има.

Съвет №4: Концепцията – да разградим БАН, а науката да се прехвърли в университетите НЯМА ДА СРАБОТИ И ТОВА ОТДАВНА Е РАЗБРАНО В САЩ. Това, което би могло да сработи в България, е нещо съвсем друго. Какво? – Виж поясненията към съвет №3. Не може едни да си раздават заплатки и да се кичат с бонуси, а други безплатно да им оправят батаците! Дълбоко препоръчвам на българската младеж в науката да цитира горното изречение всеки път, когато се опитат да и продават номера, че то, видите ли, парите не били важни в науката. Важни са и още как – това ви го казва не само учен с опит, но - и администратор в науката с опит.

Понеже говорим за изследвания на моретата - и по източното и по западното крайбрежие на САЩ има доста naval research laboratories, с учени, доста по-многобройни от онези в БАН. И още нещо - тези лаборатории НЕ СА УНИВЕРСИТЕТИ. Защо ли?!

Хайде още веднъж да обясня под формата на
Съвет №5:Най-ефективното нещо в научните изследвания са концентрираните системи от научни институти, оградени от друга система инженерни институти, трансфериращи научните разработки  в технологии. Пример – институтите Макс-Планк и институтите Фраунхофер в Германия.  И нека още веднъж да обясня, че когато залагаш концепция, че не ти трябват научни изследвания на съвременно ниво, ТИ (а не „феодалните старци“) носиш отговорност, че икономиката ти става неконкурентноспособна и не ти остава нищо друго освен да въздишаш, че идва десетилетие на нисък или никакъв растеж и да изтъкваш обективни пречини (от рода, че нямало пари – ами няма, защото икономическата и финансовата ти политика е такава, че да няма. А в Китай защо има? Да не би пък, защото там Кейнс, Кругман и Самуелсън са доста по на почит?).

И така, мисля, че доста образно ви описах, че ако не  се вземат мерки ни чака поредния провал. Та като казах провал, да кажа и една доста разпространена тук в Германия мисъл:

Съвет №6:Колкото пъти идеите на икономиста Хайек са прилагани на практика, толкова пъти се е стигало до кризи, катастрофи и провали. С други думи - необходима е пълна смяна на „софтуера“ в главите на елита (хайде веднъж да го напиша без скоби).

          И така, с две думи – по пътя, по който върви българският неолиберален „елит“ и като перспективи за развитието на българската научно-технологична система и като перспективи за развитие на държавата и обществото, ни чака само едно – виж фиг. 19.

Фиг. 19. Бричката катастрофира на прав път. Толкова е бил акълът на шофьора.

Но, за да не бъда разбран едностранчиво – нека да кажа: неолибералният „елит“ не е целият български елит.

Има и доста хора, които ще се зарадват на анализ на качеството, което може да правят запознати с доктрината „Махан“. Именно за тях е тази статия.

Литература:
[1]  A. T. Mahan. The influence of sea power upon history, 1660-1783.  Little, Brown and Co., Boston (1890).
[2]  A. T. Mahan. Mahan on naval strategy. Selections from the writings of the Rear Admiral Alfred Thayer Mahan. Naval Institute Press, Annapolis, MD (1991).
[3]  A. T. Mahan. The interest of America in international conditions. Little, Brown and Co., Boston (1915).
[4]  G. Till. Sea power. A guide for the twenty-first century. Frank Cass, London (2004).
[5]  L. W. Prabhakar, J. H. Ho, S. Bateman (Eds.)  The evolving maritime balance of power in the Asia-Pacific. Maritime doctrines and nuclear weapons at sea. World scientific, Singapore (2006).

ПРОИЗХОД И УТВЪРЖДАВАНЕ НА ПРЕДСТАВАТА ЗА СФЕРИЧНАТА ФОРМА НА ЗЕМЯТА

Ключов момент в развитието на античното познание се явява идеята за сферичната форма на Земята. Появата и утвърждаването на тази представа дават възможност античното познание за Земята да бъде поставено на научни основи и доразвивано с различни подходи, включително с математически методи.
За първи път тази идея възниква сред древните гърци и се явява своеобразно развитие на по-ранните представи на някои древногръцки философи (напр. Анаксимандър), според които Земята е разположена свободно в центъра на Вселената и има формата на цилиндър, на който в горната плоска част се намира обитаемата суша заобиколена от водни маси (Burnet, 1920; Kirk, Raven, 1957; Kahn, 1960; Guthrie, 1962; Couprie, 2011; Фрагменты..., 1989: 12) (фиг. 1).

Фиг. 1. Реконструкция на представата за формата на Земята според Анаксимандър (по Couprie, 2011)

Точното установяването на това кой, къде и кога за първи път е лансирал идеята за сферичната форма на Земята е невъзможно поради липсата на достатъчно сигурни източници, но е допустимо да се направи опит до известна степен да се очертае един по-тесен кръг от възможности. Най-много информация за това е оставил Диоген Лаерций (живял ок. III в. сл.Хр.) в своя биографичен очерк за античните философи, но тази информация е и доста противоречива, което налага тя да не бъде приемана безкритично. Последователно в очерка за Питагор той посочва него като първи автор на тази идея, а след това допълва, че според Теофраст първи е бил Парменид, а според Зенон първи е Хезиод (Д. Лаерций, VIII, 48). В частта посветена на Парменид, той отново е посочен като „първи който, заявил, че Земята е сферична и я поставил в центъра на Вселената”, но този път без позоваване на източник (Д. Лаерций, IX, 21). По същия начин без позоваване е посочен и Анаксимандър в съответния очерк посветен на него (Д. Лаерций, II, 1). Сведението, че поетът Хезиод (живял през VII в. пр.Хр.) е първият лансирал тази идея се приема за невероятно, докато сведението, че първи е бил Анаксимандър обикновено се интерпретира като грешка и объркване от страна на Диоген Лаерций (Guthrie, 1962: 294; Couprie, 2011: 64). За разлика от тях сведението за Питагор се приема с доста по-голямо внимание, тъй като днес именно Питагор най-често се приема за родоначалник на тази идея, което налага то да бъде разгледано по-подробно.
Питагор (ок. 570 – ок. 495 г. пр.Хр.) основава в гр. Кротон (Южна Италия) религиозно-философска школа (питагорейство), която имала свой принос в античната наука и най-вече в математиката и астрономията. Питагор е една от най-загадъчните исторически личности на античността (Kahn, 2001), тъй като най-подробните биографични данни за него (очерците на Д. Лаерций, Порфирий и Ямблих) са писани около III в. сл.Хр., почти 800 години след неговата смърт. Няма запазени негови съчинения и имайки предвид липсата на категорични сведения за такива съчинения, както и затворения и дори тайнствен характер на неговата школа, днес е прието становището, че учението си той предавал устно (Huffman, 2011). Някои източници свидетелстват, че първото питагорейско съчинение било написано от питагорееца Филолай (Д. Лаерций, VIII, 15, 85; Ямблих, XXXI, 199), но преди него такива са имали и други питагорейци (Алкмеон, Хипас, Хипон) (Гайденко и др., 2008: 768). Точното установяване на авторството на много от идеите на Питагор и питагорейците е затруднено, тъй като според Ямблих неговите последователи му приписвали почти всичко в рамките на питагорейската школа (Ямблих, XXXI, 198), а по-късно дори били съчинявани различни легенди приписващи му пророчески, полубожествени и пр. качества. На Питагор се приписва въвеждането на термина „философия”, тъй като в един спор той нарекъл себе си философ (Д. Лаерций, I, 12, VIII, 7), но това сведение  днес се приема за недостоверно (Huffman, 2011). Учението на Питагор включвало два основни компонента – религиозно-мистичен начин на живот и философско-научен подход, но те вероятно не били напълно независими, а се припокривали (Kirk, Raven, 1957: 228). Първият се свързва основно с учението за прераждането на душите, което най-вероятно е повлияно от орфизма. Вторият е свързан най-вече с учението за ролята на числата, а също така с редица математични и космологични идеи, като собственият принос на Питагор в тях е твърде неясен и редица автори го поставят под съмнение и оспорват (Burkert, 1972; Huffman, 2011). Едно от основанията за това е, че в най-ранните писменни източници, в които се обсъждат питагорейски идеи – съчиненията на Платон и Аристотел, Питагор никъде не е посочен лично като автор на конкретни научни идеи, а Аристотел говори само за „така наречените питагорейци”. Дори и да се приеме, че Питагор е имал определен принос в тази научна част, то е сигурно, че тя е претърпяла развитие и идеите му са били значително допълвани и надграждани от по-късните представителни на питагорейството, сред които най-известните имена са тези на Филолай (ок. 470 – ок. 390 г. пр.Хр.) и Архит (ок. 435/410 – ок. 360/350 г. пр.Хр.) (Huffman, 1993, 2005, 2008a, 2008b). Развитието на космологията се свързва с Филолай, за когото е сигурно, че е написал едно съчинение („За природата”), от което са запазени няколко фрагмента. Според неговия космологичен модел в центъра се намира т.нар. Централен огън около, който се намират десет небесни тела: небето на неподвижните звезди, петте известни до тогава планети, Слънцето, Луната, Земята и т.нар. „Антихтон” – т.е. Противоземя, която се движи синхронно със Земята. В тази система Слънцето е стъкловидно и не свети със собствена светлина, а с отразената светлина на Централния огън. Земята не е в центъра на Вселената, а е една от планетите и има кълбовидна форма. Освен около Централния огън тя се върти и около оста си, но при това въртене Земята  винаги е обърната с една и съща страна към Централния огън и Противоземята (подобно на Луната спрямо Земята). Това е причината, поради която последните две небесни тела не са видими и не могат да се наблюдават от другата страна на Земята, която в случая е обитаемата (фиг. 2). В тази система били съчетани, както представи базиращи се на наблюдаеми явления, така и чисто умозрителни и априорни представи (напр. идеята за Противоземята) (Huffman, 1993, 2008b; Фрагменты..., 1989: 44). Възможно е тази система да е изиграла роля в разпространението на идеята за сферичната форма на Земята и утвърждаването й. Като цяло обаче, тя не получила подкрепа от по-късните философи, както поради наличието на редица априорни и чисто идеалистични представи, така и поради факта, че в нея Земята не заемала централно място, което било в противоречие с най-широко разпространеното тогава мнение – това за геоцентричния характер на Вселената. Няма сигурни данни, че системата на Филолай е била позната и на по-ранните питагорейци или на самия Питагор. Други източници за раннопитагорейската космология (преди Филолай) дори, свидетелстват за възможна геоцентрична представа за Вселената (Guthrie, 1962: 289-290). Диоген Лаерций, цитирайки загубено съчинение на Александър Полихистор (живял през I в. пр.Хр.) пише, че според питагорейските записки „Вселената е одушевена, разумна и сферична, а в центъра й се намира Земята, която също е сферична и населена от всички страни. Съществуват даже антиподи и за тях нашето долу е тяхното горе” (Д. Лаерций, VIII, 25-26). Аристотел от своя страна предава едно питагорейско схващане, че времето е сферата на небосвода и нейното въртене, което в друг по-късен източник се приписва на самия Питагор (Фрагменты..., 1989: 58В, 33). Същият по-късен източник приписва на Питагор (и Талес) схващането, че небесната сфера се разделя на пет кръга, които се наричат пояси: един арктически, който е винаги видим, друг – летен тропик, трети – небесен екватор, четвърти – зимен тропик, пети – антарктически и невидим (Фрагменты..., 1989: 11А, 13с), а на питагорееца Алкмеон схващането, че планетите се въртят от запад на изток обратно на въртенето на звездите (Фрагменты..., 1989: 24А, 4). Независимо, че всъщност повечето от тези идеи се отнасят до питагорейците и са записани в късни източници, някои съвременни автори (напр. Heath, 1913: 46-51) считат, че всички те могат да бъдат приписани лично на самия Питагор. Абстрахирайки се от дискусиите за същността на питагорейската космология и ролята на самия Питагор в нея остава несъмнено, че в питагорейските представи Земята има сферична форма.

Фиг. 2. Реконструкция на космологичния модел на Филолай: позиция на Земята и небесните тела по пладне (ляво) и в полунощ (дясно) (по Huffman, 2008b)

Друг „заподозрян” в авторство на идеята за сферичната форма на Земята е философа Парменид (ок. 540/515 – ок. 480/450 г. пр. Хр.). Той бил роден в гр. Елея (Южна Италия), където основал и собствена философска школа известна като елейска. Според сведение на Диоген Лаерций (IX, 21) Парменид бил ученик последователно на Ксенофан и на питагорееца Аминий. Написал едно единствено съчинение под формата на поема, в което излагал своите метафизични, натурофилософски и космологични представи. Заглавието „За природата” най-вероятно не било оригинално, а поставено по-късно. От него са запазени само няколко фрагмента, най-вече от неговото начало, касаещо възгледите му за същността на битието. За останалите негови идеи се съди от доксографията, което прави доста трудна реконструкцията на неговите космологични възгледи (Гайденко и др., 2008: 542-545; Palmer, 2009: 159-163; Guthrie, 1965; Фрагменты..., 1989: 28). В тези доксографски източници Парменид и Питагор са посочвани едновременно като автори на едни и същи идеи: за сферичната форма на Земята; за деленето на небесната сфера на окръжности и тяхните зонални проекции на Земята; за идентичността на утринната и вечерната звезда (Фрагменты..., 1989: 28A, 40a, 44, 44а; Heath, 1913; Burkert, 1972). По отношение на идеята за сферичната форма на Земята има изказани различни мнения. Едно от тях допуска възможността Парменид да е взаимствал тази идея от питагорейците по линия на своя питагорейски учител (Guthrie, 1965: 65). Съществува и друго мнение, според което няма основание да се допуска подобно взаимстване (Burkert, 1972: 308) и по-скоро идеята е на Парменид, но по-късни източници са я приписали на Питагор по линия на неправилното отъждествяването на Парменид с питагорейците. Някои автори (напр. Kahn, 1960: 115-118) приемат първенството на Парменид за безусловно основавайки се на авторитета на Теофраст и неговото свидетелство цитирано от Д. Лаерций, въпреки, че повечето съвременни автори са по-склонни да свържат идеята с питагорейците. В пряка връзка с това е и представата за зоналната подялба на Земята. Страбон позовавайки се на сведение на Посидоний пише, че Парменид е бил първият, който разделил Земята на пет зони (пояса) (Страбон, II, 2, 2; Фрагменты..., 1989: 28А, 44а). Според тази подялба съществува една гореща зона между двата тропика (където слънцето достига зенита си най-малко в един ден през годината), две студени зони разположени над полярните окръжности (където слънцето не изгрява най-малко в един ден от годината) и две умерени зони между тропиците и полярните окръжности (фиг. 3). Това разделение се основава на приемането на двете представи, че Земята е сферична, и че Вселената също е сферична, а земните зони се явяват проекции на небесните. Както беше посочено по-горе съществува сведение, което приписва на Питагор разделянето на небесната сфера на зони, което допуска възможността концепцията за разделяне на небесните и земни зони да се е зародила от един източник, но също така и възможността да е била развита от няколко души и Парменид да е доразвил идеята като е обосновал разделянето само на земната сфера на зони. Независимо от несигурното авторство на тази идея повечето съвременни автори днес са склонни да я свържат именно с Парменид. Същевременно тя се приема и за първия опит за климатична подялба на Земята, въпреки, че отчита само един от климатообразуващите фактори – този на географската ширина (Milham, 1918: 430; Sanderson, 1999).

Фиг. 3. Графично изображение на „петте зони” – фрагмент от манускрипт (XII в.) „Коментари върху съня на Сципион” на Макробий Амброзий Теодосий (ок. V в. сл.Хр.) (Кралска библиотека на Дания, Копенхаген; Източник: http://commons.wikimedia.org/wiki/File:Macrobius,_climatic_zones.jpg)

Не може да се изключи възможността идеята за сферичната форма на Земята да е възникнала на различни места независимо един от друг, което не е чак толкова рядко явление в историята на научните идеи. Като философска идея обаче, е възможно първоначално тя да е била резултат по-скоро от умозрително убеждение и вяра, отколкото резултат от научни наблюдения (Исаченко, 1971: 32-33; Ben-Menahem, 2009: 176). Чисто хронологически би могло да се заключи, че през V в. пр.Хр. и най-вероятно през неговата втора половина тази идея започнала постепенно да се разпространява.
През първата половина на IV в. пр.Хр. в запазените в почти пълен обем съчинения на атинския философ Платон (ок. 429 – ок. 347 г. пр.Хр.) откриваме, че представата за сферичната форма на Земята вече е приета за даденост, като космосът според него също има сферична форма, а Земята се намира в неговия център (Платон, Федон, 108c, 110c; Тимей, 33b и др.). В своите съчинения той не посочва конкретен първоизточник на тези идеи. По косвен път също е трудно да се установи възможно влияние, тъй като е известно, че той е бил запознат както с питагорейските идеи (посещавал е Южна Италия), така и с философията на Парменид, на когото той дори посвещава отделен свой диалог (Guthrie, 1978a, 1978b). Платон също така не привежда и конкретни доказателства в подкрепа на тази представа. За утвърждаването й по-късно значителна роля имат Евдокс и Аристотел.
Евдокс от Книд (ок. 410/390 – ок. 355/337 г. пр.Хр.) първоначално изучавал геометрия при питагорееца Архит и медицина, а след това учил в академията на Платон и астрономия в Египет (Д. Лаерций, VIII, 8). По-късно създал астрономическа обсерватория и основал собствена школа. Основната част от съчиненията му били посветени на астрономията и математиката, като всички негови съчинения са изгубени и от тях са запазени само отделни фрагменти. В астрономията той предложил космологичен модел на т.нар. хомоцентрични сфери: 27 сфери (най-външната, от които била сферата на неподвижните звезди), разположени концентрично от намиращата се в центъра сферична Земя, чрез въртенето, на които се обясняват движенията на планетите. По-късно Калип и Аристотел добавяли още сфери в тази система достигайки до общо 55 сфери. Евдокс съставил карта на звездното небе върху глобус, така както би трябвало да изглежда гледано „отвън”, на която освен съзвездията били изобразени и позициите на главните небесни кръгове – екватора, тропиците, арктичния кръг и пр. (фиг. 4). Той бил автор и на „Ges periodos” (в не по-малко от 7 книги) – труд с географски описания на земите и народите в Азия, Африка и Европа. Това било първото съчинение с географски характер, в което се приемало сферичната форма на Земята. Страбон пише, че Евдокс бил математик вещ в геометричните фигури и „климатите” (Рожанский, 1980: 97-106; Гайденко и др., 2008: 363-367; Keyser, Irby-Massie, 2008: 310-313; Guthrie, 1978b: 447-457; Harley, Woodward, 1987: 140-143; Linton, 2004: 25-32; Heath, 1913: 190-224; Koestler, 1959: 63-66; Huxley, 2008).
Аристотел (384 – 322 г. пр.Хр.) бил ученик на Платон, но в много свои философски виждания по-късно се разграничил от своя учител (Guthrie, 1981). Написал множество съчинения, по-голямата част, от които са запазени днес. В своите космологични възгледи той освен, че приема сферичната форма на Земята, привежда и първите запазени писмени доказателства в подкрепа на това виждане. В съчинението „За небето” той посочва, следните доказателства: всички тела движещи се свободно посредством силата на тежестта се стремят към общ център; сянката на Земята върху Луната при лунно затъмнение е кръгла; при движение от север на юг и обратно се виждат различни звезди. Накрая той пише, че „математиците, които са изчислявали размера на земната окръжност казват, че той е около 400 000 стадия” (За небето, 297а10-20, 297b25-30, 298а). Това е и първото запазено писмено сведение за размера на Земята, независимо, че то е доста завишено и по-съвременни мерки възлиза между 63 000 и 70 400 км (в зависимост от дължината на стадия). Имайки предвид, че в сферата на космологията той следва и развива космологичния модел на Евдокс не е ясно до колко тези доказателства са оригинален принос на Аристотел или са взаимствани от други по-ранни автори. Някои съвременни автори (Исаченко, 1971: 33; Голубчик и др., 1998: 46-47) са склонни да свържат доказателствата за сферичната форма на Земята и опита за измерване на обиколката й с името на Евдокс. Независимо от това авторитетът на Аристотел имал несъмнен принос в утвърждаването на представата са сферичната форма на Земята и на практика след него тази идея е възприета от почти всички авторитетни антични философи и учени.

Фиг. 4. Статуята „Фарнезе Атлас”, датирана ок. II в. сл.Хр. (вероятно копие на по-ранен оригинал от ок. I в. пр.Хр.), изобразяваща митологичния Атлас носещ небесната сфера. Най-ранното запазено антично изображение на небето, което се предполага, че наподобява глобусът на Евдокс (Национален археологически музей Наполи; Източник: http://brunelleschi.imss.fi.it/galileopalazzostrozzi/object/FarneseAtlas...)

Литература:

Гайденко П. П. и др. (ред.). 2008. Античная философия. Энциклопедический словарь. М., Прогресс-Традиция.
Голубчик М. М., Евдокимов С. П., Максимов Г. Н. 1998. История географии. Смоленск, СГУ.
Исаченко А. Г. 1971. Развитие географических идей. М., Мысль.
Рожанский И. Д. 1980. Античная наука. М., Наука.
Ben-Menahem A. 2009. Historical Encyclopedia of Natural and Mathematical Sciences. Vol. 1. Berlin, Heidelberg, N. Y.: Springer-Verlag.
Burkert W. 1972. Lore and Science in Ancient Pythagoreanism (Translated E. L. Minar). Cambridge, Massachusetts: Harvard Univ. Press.
Burnet J. 1920. Early Greek Philosophy (3rd edn). London: A & C Black Ltd. http://www.classicpersuasion.org/pw/burnet/index.htm
Cuprie D. 2011. Heaven and Earth in Ancient Greek Cosmology: From Thales to Heraclides Ponticus. N. Y., Dordrecht: Springer.
Guthrie W. K. 1962. A History of Greek Philosophy. Vol. 1: The Earlier Presocratics and Pythagoreans. Cambridge: Cambridge Univ. Press.
Guthrie W. K. 1965. A History of Greek Philosophy. Vol. 2: The Presocratic Tradition from Parmenides to Democritus. Cambridge: Cambridge Univ. Press.
Guthrie W. K. 1978a. A History of Greek Philosophy. Vol. 4: Plato – the Man and his Dialogues: Earlier Period. Cambridge: Cambridge Univ. Press.
Guthrie W. K. 1978b. A History of Greek Philosophy. Vol. 5: The Later Plato and the Academy. Cambridge: Cambridge Univ. Press.
Guthrie W. K. 1981. A History of Greek Philosophy. Vol. 6: Aristotle: An Encounter. Cambridge: Cambridge Univ. Press.
Harley J. B., Woodward D. (eds). 1987. The History of Cartography. Vol. 1. Cartography in Prehistoric, Ancient, and Medieval Europe and the Mediterranean. Chicago, London: The University of Chicago Press.
Heath T. 1913. Aristarchus of Samos, the Ancient Copernicus: A History of Greek Astronomy to Aristarchus, Together with Aristarchus's Treatise on the Sizes and Distances of the Sun and Moon. Oxford: Clarendon Press.
Huffman C. 1993. Philolaus of Croton: Pythagorean and Presocratic. A Commentary on the Fragments and Testimonia with Interpretive Essays. Cambridge: Cambridge Univ. Press.
Huffman C. 2005. Archytas of Tarentum: Pythagorean, Philosopher and Mathematician King. Cambridge: Cambridge Univ. Press.
Huffman C. 2008a. Archytas. – In: The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Fall 2008 Edition), E. N. Zalta (ed.). http://plato.stanford.edu/archives/fall2008/entries/archytas/
Huffman C. 2008b. Philolaus. – In: The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Fall 2008 Edition), E. N. Zalta (ed.). http://plato.stanford.edu/archives/fall2008/entries/philolaus/
Huffman C. 2011. Pythagoras. – In: The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Summer 2011 Edition), E. N. Zalta (ed.). http://plato.stanford.edu/archives/sum2011/entries/pythagoras/
Huxley G. L. 2008. Eudoxus of Cnidus. – In: Complete Dictionary of Scientific Biography. http://www.encyclopedia.com/topic/ Eudoxus_of_Cnidus.aspx#1-1G2:2830901352-full
Kahn C. 1960. Anaximander and the Origins of Greek Cosmology. N. Y.: Columbia Univ. Press.
Kahn C. 2001. Pythagoras and the Pythagoreans: A Brief History. Indianapolis, Cambridge: Hackett Publishing Company.
Keyser P., Irby-Massie G. (eds). 2008.  The Encyclopedia of Ancient Natural Scientists. The Greek Tradition and Its Many Heirs. London, N. Y.: Routledge.
Kirk G. S., Raven J. E. 1957. The Presocratic Philosophers: A Critical History with a Selection of Texts (Reprinted 1971). Cambridge: Cambridge Univ. Press.
Koestler A. 1959. The Sleepwalkers: A History of Man's Changing Vision of the Universe. N. Y.: The Macmillan Company.
Linton C. M. 2004. From Eudoxus to Einstein: A History of Mathematical Astronomy. Cambridge: Cambridge Univ. Press.
Milham W. I. 1918. Meteorology: A Text-book of the Weather, the Causes of its Changes, and Weather Forecasting. N. Y.: The Macmillan Company.
Palmer J. 2009. Parmenides and Presocratic Philosophy. Oxford: Oxford Univ. Press.
Sanderson M. 1999. The classification of climates from Pythagoras to Koeppen. – Bulletin of the American Meteorological Society, 80, 4, pp. 669-673.

Антични първични източници:

Аристотель. (1981). Сочинения в 4-х томах. Т. 3: Физика. О небе. О возникновении и уничтожении. Метеорологика. М., Мысль.
Диоген Лаэртский. (1986). О жизни, учениях и изречениях знаменитых философов (2-е изд.). (Пер. М. Л. Гаспарова, ред. А. Ф. Лосева). М., Мысль.
Платон. (1993). Собрание сочинений в 4-х томах. Т. 2. М., Мысль.
Платон. (1994). Собрание сочинений в 4-х томах. Т. 3. М., Мысль.
Страбон. (1964). География в 17 книгах. (Пер. и ком. Г. А. Стратановского). М., Наука.
Страбон. География. (Кн. 1 – 11: прев. В. Русинов, бел. К. Йорданов). БАН, Център по тракология „Проф. Александър Фол“. http://antichniavtori.wordpress.com/sgcontents/
Фрагменты ранних греческих философов. 1989. Ч. I. От эпических теокосмогоний до возникновения атомистики. (Сост. А. В. Лебедев). М., Наука.
Ямвлих. (2002). О Пифагоровой жизни. (Пер. И. Ю. Мельниковой). М., Алетейа.
Aristotle. (1984). The Complete Works of Aristotle. (Ed. by J. Barnes). Vol. 1-2. Princeton, New Jersey: Princeton Univ. Press.
Diogenes Laertius. (1925). Lives of the Eminent Philosophers. (Translated by Robert Drew Hicks). Vol. 1-2. Loeb Classical Library.

Сдружение "Форум Наука"взе участие в обучението на тема "Учене чрез игри", част от програмата "Младежта в действие". Проектът се състоя в Раков , Беларус, между 19-ти и 26-ти април 2013 г. Участници от над десет държави взеха участие в обучението - България, Армения, Украйна, Молдова, Литва, Англия, Испания, Италия, Азърбейджан, Грузия, Беларус, Македония, Естония и Германия.

Програмата беше изключително наситена с новаторски методи за разясняване и практични занятия, свързани с неформалното учение. Организаторите на проекта си бяха поставили смелата задача да докажат на групата младежи, че колкото повече нараства доверието по между им, толкова повече нараства и ефективността на съвместната им работа. Голям фокус в проекта бе заложен към неформалното учене и различните методи. Цялата програма бе запълнена с провеждането на игри, като може би най-забавните бяха тези на открито. Всички участници имаха възможността да се запознаят с най-големите неправителствени организации в Беларус и тяхната работа. Сертификати за своето участие и придобити умения имат всички минали през обучението.

 http://youtu.be/5OtyjC1D_sQ 

Изследване на вътрешногруповата динамика на ромската общност

Гл.ас. Стела Стоянова, доктор

Великотърновски университет

Стопански факултет

Ромската общност в България има редица слабоизследвани специфики, чието опознаване би допринесло, както за интегрирането й, така и за подобряването на социално-икономическият статус на ромския етнос. Ранните бракове са една от тези интересни, дори екзотични специфики. Теренното изследване по инициатива на център „Амалипе” покрива точно тези липси от информация за маргиналните слоеве на българското общество. Ранните бракове (по същество става дума за съвместни съжителства, създаване на семейство, а не за „брак”, тъй като липсва и в много от случаите е невъзможен юридическия акт за встъпване в брак) в ромска общност са тема, която понастоящем все по-често предизвиква вниманието на т.нар. „широка общественост” и „обществено мнение”. От една страна, ранните бракове често вървят ръка за ръка с „аранжирани бракове” и дори „насилствени бракове”: обикновено именно родителите са тези, които инициират тази форма на съжителство. Още по-често водят до „отпадане”, т.е. до ранно напускане на училище, което от своя страна е свързано с ограничаване на последващата подходяща социална реализация. Ранните бракове обикновено са последвани от „ранни раждания”, доколкото – поне при традиционните ромски семейства, както и при маргинализираните – от омъжената жена се очаква да докаже, че може да роди: тя е високо ценена като продължител на рода и ако не може да изпълни тази си роля трябва да понесе една от най-тежките стигми. Не рядко ранните бракове са съпътствани и от различни форми на домашно насилие, от разводи, заболявания сред младите майки и т.н. Т.е. „на куп” можем да видим цяла серия от негативни явления, към които всяко едно европейско общество е (или поне трябва да бъде) болезнено чувствително. От друга страна, ранните ромски бракове изглеждат любопитни, екзотични и неразбираеми: остатък от „неевропейския брачен модел” (характерен за народите на изток от линията Триест - Санкт Петербург, според класификацията на Джон Хайнал). Този екзотизъм често е свързан с категоричното заклеймяване на цялата ромска общност като изостанал и неспособен за развитие генератор на деца, съпроводено с още по-категоричното забравяне, че ранните бракове до неотдавна са били характерни и за народите-мнозинства в страните на изток от Триест – Петербург, (а малко преди това – и за останалите европейски народи), както и с пренебрегването на факта, че далеч не всички ромски групи, семейства и социални страни практикуват ранните бракове. Ранните бракове в ромска общност са една устойчива тенденция за много дълъг период от време, но също толкова устойчива тенденция се оказва постепенното намаляване на ранните бракове или по-точно казано – увеличаване на възрастта за съвместно съжителство или брак.

Ромската общност в България

България е страна с многобройна ромска общност, която наброява между 400,000 и 900,000 д. Точният брой на ромите е трудно да бъде установен, тъй като много от тях предпочитат да се декларират като турци, българи или власи. Въпреки това различни източници предлагат ориентири в тази насока:

- според преброяването на населението от 2001 г. като роми са се самоопределили 370 908 д. (4,8 % от населението);

-  според доклад на Световната банка от 2002 г. ромите в България са около 8,8 % от населението, като се допуска и по-висок процент.

[1]

В абсолютни цифри това означава около 700 000 – 750 000 д.

- според Жан-Пиер Лиежоа и други учени реалният брой на ромите в България е между 700 000 и 800 000.

[2]

Посочените цифри показват,че ромите са около 10 процента от цялото население на страната и по всяка вероятност са най-голямото малцинство. Ромите са единствения етнос с положителен естествен прираст.

Съществена черта на ромската общност е че тя е съставена от няколко групи (и множество подгрупи) и слоеве, които предполагат различни подходи на въздействие. Проблемите, основните характеристики и начините на взаимодействие с една група не са непременно същите като тези на друга група. Съществени различия между отделните групи в рамките на ромската общност съществуват по две линии: етническа и социална. От етническа гледна точка ромската общност е съставена отчетири основни групи:

Йерлии: между 350 000 – 400 000 души.

Калдараши: около 30 000 - 40 000 души.

Миллет: между 250,000 - 300,000 души.

Рудари: между 70,000 - 100,000 души.

В началото на настоящото изследването следва да бъде дадено определение на понятието „брак”, използвано за неговите цели. Безспорно понятието брак, от чисто юридическа гледна точка, не обхваща всички ситуации на ранни и насилствени бракове, обект на настоящото изследване. Единственият „брак”, зачитан от правото и в трите включени в проекта държави е този сключен по реда и при условията на Семейният кодекс. Терминът брак е използван в изследването, тъй като задомяванията в ромската общност се основават на желанието за създаване на семейство, общ живот на младоженците, подчиненост на установени в общността морални норми,  търсене на обредност и ритуал, които се вписват в понятието „брак” и в никой случай не представляват съвместното безбрачно съжителство (конкубинат) – въпрос на личен и взаимен избор, основан на съществени договорки между съжителствуващите, характерно за много сегменти на съвременното общество (напр. сред много от младите двойки в България и Румъния).

По същество, създаването на семейство в ромска общност има повече от характеристиките на брак (с единствената –макар и много съществена – разлика, че не се регистрира пред съответните институции) и почти никоя от характеристиките на безбрачното съжителство (конкубинат). Редица международни документи (част от които – пoсочени по-долу), третиращи въпросите на ранните / детските / насилствените бракове също подчертават, че по същество става дума за брачен съюз, който не е регистриран пред закона. Това не променя основните му характеристики и не намалява сериозността от неговите последици: относно развитието, бъдещата социална реализация и правата на детето.

Настоящата част представя кратък преглед на основни изследвания по въпросите на ранните / насилствените бракове, анализ на законодателната и нормативната рамка, имаща пряко отношение към тези въпроси в България, Румъния и Гърция, както и предприемани /непредприемани  до този момент дейности за превенция и преодоляване на проблема.

І. Международни проучвания на ранните бракове

Въпросът за ранните и насилствени бракове, в световен и европейски мащаб, е отразен в различни проучвания и научни изследвания, изпълнени от агенциите на ООН (Фонд на ООН за населението, УНИЦЕФ, Хабитат), изследователски центрове и институти, Съвета на Европа, независими експерти. Все по-важна става ролята на различните институции на Европейския съюз при изследването и разрешаването на проблема с ранните / насилствените бракове. В настоящия раздел е представен кратък преглед на извършените проучвания и изследвания. Той показва, че ранните и насилствените бракове са интердисциплинарен проблем, свързан с образованието, социалната среда, здравеопазването, културните практики и традиции, бедността, участието в обществения живот и личностното развитие. Този проблем в никакъв случай не се отнася само до ромската общност и не бива да се разглежда като неделима част от ромската култура.

Изследване проведено от Directorate General of Human Rights, Strasbourg, 2005, изготвено от  Edwige, Rude-Antoine, Doctor of Law, Research Officer, CERSES/CNRS – „Насилствените бракове в страните от Съвета на Европа” дава следните основни заключение при дефиниране обхвата на проблема:

[3]

- "Насилствен брак"е термин, който включва понятия като брачно робство, уреден брак, традиционен брак,  брак поради обичай, целесъобразност или възприемана почтеност, детски брак, ранен брак, фиктивни, фалшиви или измамни бракове, неконсумиран брак, брак под условие, брак с цел придобиване на гражданство и нежелан брак - във всички от които съгласието за брак е под въпрос.

- Сред изброените типове браковесъществува немалко припокриване – от тук и трудността за прецизното дефиниране на обхвата и съдържанието на понятието „насилствен брак”. Това не е термин, който е изрично уреден в нормативна уредба и се определя с различен обхват и съдържание в различните страни – според националното законодателство на всяка една от тях.

Това вероятно е така, защото за разлика от случаите в които е налице явно физическо доказателство, че свободната воля на лицето за сключване на брак е била потисната чрез физическа сила или друг вид насилие – елиминиращо всяко съмнение, че бракът е бил насилствен – в много от случаите с ранните бракове не винаги е лесно да се установи в каква степен е имало насилие.

- Различни видове брак се уреждат по решение на семейството, обусловено от културните традиции и обичаи, като уредените бракове не винаги биват насилствени. Уреденият брак зависи от постигнатата  договорка, тоест преговорите и споразумението постигнато между семействата на младоженците, както и между тях и децата им. С други думи, в традицията на уредените бракове, семействата на бъдещите съпрузи играят централна роля в уреждането на брака, но в избора дали бракът да бъде сключен или не, нерядко участват и бъдещите съпрузи.

- В някои части на света, традиционните бракове, основани на обичаи или религиозни канони и практики, могат да играят значителна роля и бракът да бъде честван съгласно традициите, без бъде регистриран и признат официално.

- В ситуациите, при които бракът се сключва от  лице на възраст под 18 години, или значително по-младо, въпросът е доколко този млад човек е в състояние да вземе информирано решение относно избора си на брачен партньор и най-вече относно последиците от брака. В този смисъл нищо не разграничава ранния брак от насилствения, тъй като при всяка една ситуация ранният брак по дефиниция включва поне един брачен партньор, който все още не е достигнал физическа, интелектуална и емоционална зрялост и следователно не е имал възможност да изрази пълно и ясно съгласие за сключване на брак.

Доклад

[4]

на  Парламентарната асамблея на съвета на Европа (ПАСЕ) заема сходна позиция в определяне на обхвата на понятието, като доразвива понятието „детски бракове”. Според този документ детските бракове са брачен съюз, независимо дали сключени по силата на обичай или санкционирани от закона, на двама души от които поне единият е малолетен. Съответно на конвенцията за правата на детето на ООН от 20 Ноември 1989 година, „дете е всяко човешко същество, под 18 години, освен ако според приложимото национално право, пълнолетие не се постига по рано”.

Докладът заключава, че „проблемът с ранните и насилствени бракове се държи върху деликатния баланс между уважението към културните традиции и зачитането на правата на човека. В тази връзка следва категорично да се приеме, с оглед на страданията, изпитвани от жертвите, че зачитането на човешките права не следва да отстъпва пред обичаите на дадена общност. Без да бъде стигматизирана която и да е общност, държавните органи имат задължението да приложат относимите разпоредби на правата на човека на тяхната територия. Това безспорно е политически въпрос на управление на обществените процеси и в никакъв случай проблем, който да бъде решаван в семейството или в общността, както някой може да твърди.” Законодателството е необходима, но не достатъчна мярка сама по себе си, за предотвратяване на ранните бракове и правителствата следва да предприемат конкретни действия за предотвратяване на явлението, посочва доклада.

Разглеждани в съвкупност, всички анализирани международни проучвания, както и съответните международни правни инструменти (на ООН, Съвета на Европа, Европейския съюз) предполагат обединение на мненията и определяне на стандарти около концепцията,  че всеки има право да сключи брак и създаде семейство, че браковете на деца (т.е. когато единият от съпрузите не е на брачна възраст) не могат да бъдат разрешени, както и че за сключването на всички бракове се изисква свободно и пълно съгласие на бъдещите съпрузи, изразено лично пред компетентен орган, в присъствието на свидетелите. В никой случай не следва да се приема, че простото нормиране на тези условия в законодателството е достатъчно за да се гарантира ефективно свободата и избора по отношение на брака. Свободата на избор е с особено застрашена в случаите с ранни бракове поради невъзможността да се гарантира дали  младата личност осъзнава напълно отговорността на брака и семейството и е готова за нея.

ІІ. Обхват и разпространение

Практиката на омъжване на момичетата на ранна възраст е изключително често срещана в Южна Африка и Южна Азия. Въпреки това, в Средния изток, Северна Африка и други части на Азия, бракове по време или скоро след пубертета са често срещани сред общности с традиционен начин на живот. Съществуват също така места в Западна и Източна Африка и Южна Азия, където бракът на момичета на ранна възраст не се практикува, а браковете между 16 и 18 години са често срещани в части от Латинска Америка и някои места в Източна Европа.

В индустриализираните страни много малко жени се омъжват преди да навършат 18 години; само 4 процента в САЩ и 1 процент в Германия, например. В някои части на Централна и Източна Европа обаче ранните бракове са оцелели, значително забележими и сред ромските общности в Македония, където 27 процента от жените, омъжели се през 1994 са били на възраст между 15 и 19 години. Сходна е ситуацията и в Албания, където семействата в селските райони, доведени до крайна бедност от пост - комунистическият преход, насърчават дъщерите си да се оженят по-рано, за да изберат потенциални съпрузи преди те да мигрират в градовете за търсене на работа и за да се застраховат от заплахата да бъдат отвлечени на път за училище. В по-голямата част на Източна Европа, средната възраст за брак е в началото на 20-те, като съществува тенденция част от младежите да сключват брак, като тийнейджъри

[5]

.

Един от проблемите при изследването на ранните бракове е, че множеството от тях не се регистрират и се сключват неофициално и следователно не се отчитат при никоя от стандартните системи за събиране на данни. Много малко данни съществуват за броя бракове създадени преди навършване на 14 години, а още по-малко за тези преди 12.

На световно ниво е важно да се отбележи, че ранните бракове и раждания на деца са били изоставени като практика от заможните слоеве на обществото, дори и в бедни и привързани към традициите държави. Почти навсякъде обаче, бедните жени в селските райони са по- склонни да се омъжат и да родят рано, като и нивото на образование оказва критична роля

[6]

. 

Обичаите, свързани с брака, включително тези определящи желаната възраст за брак и начина по който се избира съпругата, зависят от отношението на обществото към семейството – неговата роля, структура, начин на живот и индивидуалните и колективни отговорности на членовете му. Концепцията и функциите на семейството се променят в различните точки на света и са в процес на непрестанна еволюция.

Основната разлика в семейните модели е между традиционния „фамилистичен” модел и модерния „индивидуалистичен” такъв. Традиционният модел се характеризира с разширени семейства, общи домакинства, разширени връзки, авторитарно упражняване на сила от страна на pater familias, ранна възраст на брак, съпруги, избирани от възрастните, абсорбиране на ново-омъжената в съществуващото домакинство, несъществуване на алтернативна обществена роля за жената освен тази свързана с домакинството. Във „фамилистичният” модел плодовитостта се запазва с омъжване на момичето веднага след или по време на пубертета. Семейството е икономическата единица и то е единственият собственик на богатства и ресурси, социален статус и сигурност за неговите членове. Новите деца, особено момчетата, са длъжни да въртят домакинството и да поддържат семейния статус.

В „индивидуалистичната” система, която е норма на индустриализираните общества, съществува точно обратният модел. Обществата се отказват от висока раждаемост, щом смъртността спадне благодарение на по-добро здравеопазване и под натиска на урбанизацията и модернизацията. Разширените семейства започват да се разпадат на нуклеарни компоненти и някой двойки напускат и се преселват в градовете. Индивидуалната надница замества фамилното производство, и наместо да бъдат „икономическа необходимост”, децата се превръщат в „разход”. Жените могат да участват в пазара на труда и да получат образование, което да обхваща повече от необходимите познания за домакинска работа. При тези обстоятелства бракът и раждането на деца могат да бъдат отложени.

Много от развиващите се страни преминават през „демографски преход”: свидетели са на скорошен спад в смъртността и раждаемостта. В същото време този преход води до съжителство на двата описани по-горе моделав едно и също общество и едно и също време. Части от населението на която и да е държава  - по-добре образовани и по-заможни градски жители - могат да приемат нормите на индустриализирания свят, включително късните бракове и раждания на деца. Въпреки това, други групи могат да запазят продължаването на старите модели. Разширените и нуклеарните семейства могат да съществуват едно до друго, дори и в едно и също поколение.

Старите вярвания, обичаите и морала, изглежда се запазват по време на демографския преход, докато новите обстоятелства обуславят леки и постепенни промени в статуквото. Тъй като възрастните жени са по-склонни от мъжете да бъдат изключени от новите идеи, те често са последните, които изоставят идеите определели собствения им живот.

Брачните модели - заедно с останалите аспекти на формирането на семейството – са под остро въздействие на „развитието”, включващо намаляващите доходи от земеделски труд, бърза урбанизация, повишена и улеснена мобилност на населението, глобализацията на пазара, като всички тези фактори по настоящем причиняват глобално разместване на социалните пластове и икономическа маргинализация. Резултатът за семейството е засилена фрагментарност и ерозиране на разширените семейства. Семействата в ситуация на преход могат да се окажат хванати в капан между традиционните и новите индивидуалистични ценности. Мъжете, в търсене на работа, могат да се окажат въвлечени в индивидуалистичният живот в градовете, докато техните деца, подрастващи и жени остават в старите традиционни семейства, в селските местности.

[7]

Понастоящем ромската общност в България, Румъния и Гърция попада точно в описаното по-горе положение. Проведеното в рамките на проект „Превенция на ранните бракове” национално представително проучване за България показа съществени различия в преобладаващия семеен модел, възраст и начин за създаване на семейството в различните ромски групи, прослойки и поколения. Изводът, че ромската общност преминава своя преход от традиционност към модерност, респективно от фамилистичен към индивидуалистичен семеен модел .

Използвани източници на информация:

1. „Превенция на ранните бракове”, 2011; Социологисческо проучване проведено от екип с ръководител ст.н.с. IIст. Алексей Пампоров в Институт по социология при БАН.

2. Учебна тетрадка „Разказани пътища” с автори Д. Колев и Т. Крумова.

3. Доклад - България: Променящият се профил на бедността (София: Световна банка, 2002);

4. Jean-Pierre Liegeois, Roma, Gypsies, Travellers (Strasbourg: Council of Europe, 1994);

5. Доклад „Насилствените бракове в страните от Съвета на Европа”, от Edwige, Rude-Antoine, Doctor of Law, Research Officer;

6. Forced marriages and child marriages, Report, Committee on Equal Opportunities for Women and Men, Rapporteur: Mrs Rosmarie Zapfl-Helbling, Switzerland, Group of the European People’s Party.

7. www.romanibori.com– Сайт на Център Амалипе по проблемите на ранните бракове в ромска общност.

Културни и битови аспекти на употребата на хляба в предмодерното българско общество

Ирена Георгиева Таушанова

Хлябът е сред най - познатите ни материални вещества от миналото, чието значение не е намаляло и не се  е изгубило. На пръв поглед – нещо незначително в мирогледа на днешния сит  човек, но включено в една мисловна система, придобива статуса на огромен феномен, чиято значимост се доказва от една особена способност – да оцелява и да пренася смисъл.

Потока на общата ни културна памет, ни отвежда по-често до големи мисловни нагласи, свързани с идентичност, оформена от популярни исторически събития и шумни и пъстри аспекти на фолклорната ни традиция.  Но ето, че днес на масата ни присъства нещо, което ние правим част от себе си (вече по-често сами и набързо, без ритуалния момент на споделяне  и молитва) и то е изпълнено със съдържание, за което не си даваме сметка - знание за самите нас и нашето общо минало.

 Липсата на способност да мислим исторически всекидневието си,  ни отдалечава от едно чисто (природно) знание, в което се съдържа отговора на въпроса „защо сме такива?” . И днес това, с което се храним е важна част не само от бита ни, но от културната ни идентичност. Хлябът, разгледан като една  част от хранителната нагласа на народа ни с много дълбоки корени, е процес  отразяващ културното ни развитие.

На него можем да погледнем като на материя – вещ от миналото, с която се ползваме и днес, но вече с една разширена употреба – с още нови изменени форми и различни вкусови качества, задоволяващи всяко желание. Дори развитието на технологиите за приготвяне  на хляба, разказва една своеобразна история на вкусовите изменения, настъпили с времето. Можем и да разгледаме символният аспект на употребата на хляб, смисловата структура въплътена в начина  му на приготвяне и различните моменти на консумация. Какво е било значението на хляба – символ тогава и колко от символизма му се е запазил и днес. Говори ли ни още той, кога и какво ни казва ?

Този принцип на разделение е типичен за модерния човек. Той вижда света като изграден от разлики и умее да разделя и да се оразличава. За него хлябът е или храната, която е част от ежедневното му меню (или пък не е), или символа на божието тяло по време на голям християнски празник. Хлябът е престанал да говори на човека днес, не защото няма какво да каже, а защото способността на хората за задълбочено слушане и мислене върху ежедневието се е изгубила. Скъсването на онази религиозна нишка в човешката душа, свързана с всички аспекти на ежедневието му и темповете на все по-засилваща се технологизация, са сред многото взаимодействащи си  причини за загубата на тези типично човешки способности. Така, както формата и начинът  на консумиране днес са свързани с обстановката, в която живеем, така и  консумацията на хляб в миналото е в неизменна връзка с ежедневието и мисловните нагласи на нашите деди.

В предмодерното общество хлябът не е просто храна на трапезата, а форма, наситена със значения; символ,  дори в момента на консумация. Разбира се, тогавашното общество не си служи с тези форми на означения, но  схващанията им могат да бъдат откроени в множеството системи от действия, както в ежедневния живот, така и в обредната им култура. Предмодерният човек  води своеобразен диалог с хляба, който яде. Той е в непрекъсната връзка с него до степен, в която не го приема като способ за генериране на живот, а като синоним на самия  живот. Това схващане е подкрепено от факта на саморъчното произвеждане и приготвяне на хляба в семейството (в семейното огнище - също толкова важно за подържането на живота ). Актът на споделяне, съпътстван от молитва и благодарност за „хляба наш насъщен”,  е следващата означаваща стъпка, препращаща към конкретни мисловни нагласи за цяла система от споделени норми и ценности  в семейната среда.

 Информация за един по-широк кръг на социално – битови взаимоотношения, в по-големи от семейството колективни структури, черпим от обредната система на предмодерното общество. Тя е способ за регулиране, не само на комуникацията в общността, но и на комуникацията на общността с отвъдните сили, на които е подвластен животът й. Като носител на колективни идеи и представи за света, хлябът има своята естетическа и символна роля в обредната система на българина. Това дава основание за разглеждане му като носител на спецефичен тип култура. Трудно е да определим до колко хомогенна е тя, тъй като не се ограничава само до своите религиозни аспекти, а засяга и множество запазили се в християнството локални ритуали, митове и легенди, на също така нехомогенно население. Това обаче, не бива да е пречка за тяхното определяне като типично български, защотото са се запазили във фолклорната ни традиция и от край време служат като инструменти за изграждане на колективна памет и общностна идентичност. 

          Изследванията, върху  употребата на хляба по нашите земи в миналото, са доста ограничени и разпръснати.  По-цялостна информация за обредните системи и фолклорните представи, формирани около хлебните изделия получаваме от трудовете на Станка Янева, Лилия Старева, Димитър Маринов. За хляба в ежедневието на българите научаваме от големия етнографски труд на Христо Вакарелски, Иван Павлов и изследването му върху храненето по родните ни земи в периода XV – XIX в, статиите на  Иваничка Тодорова, Цветана Георгиева и др.

          Съвременния френски историк Фернан Бродел определя християнската цивилизация като цивилизация на хляба. Можем да откроим религиозните основания на това обобщаващо определение ( макар безспорно да съществуват и други такива – например екологични, но проследяването на техните корени е обект на голямо изследване, с различни от сегашните цели ). За силно религиозното предмодерно българско общество, хлябът е свещен, дори извън контекста на обредността ( именно поради това, често заема централно място в обредната ни система ). За християните хлябът се преосмисля като символ на божията плът, отдадена за тяхното спасение. За това и в ежедневието им, не е схващан просто като храна, а в известен смисъл е и захранващ душите. Дори отношението им към него е регламентирано с неписани, но известни на всички, забрани : „ Грях е да се тъпчат трохи, да се изхвърля хляб на нечисто място. За магии не се използва.”  

[1]

          За това специално, дори религиозно преживяване на хляба като храна, играе роля и трудоемкият дълъг процес от началната фаза на производството и обработка на суровините, необходими за приготвянето му – до самия момент на готовност за консумиране.  Христо Вакарелски го описва подробно, преминавайки през технологията, средствата и начините на обработка и приготвяне на готовия продукт, като отбелязва и спецификите на различните региони.

Месенето на хляба се извършва в корито, издълбано от дънер. В по-късен период в Северозападна България се появяват и занаятчийски изработени ракли от дъски, украсени с линеарна резба и с възможност за месене и едновременно съхранение на брашното. Независимо от формата и вида на съоръжението за месене на хляб, то се е наричало нощова. Друга необходима вещ е стъргалката (остружка или огрибка), служеща за изстъргването на сместа от извитите стени при дълбанитенощови. Изпичането на тестото се е извършвало в гореща пепел на открито огнище или в широко разпространените кръгли глинени подници“( в Западна България чирепна или црепуля ), опалена на огъня, като хлябът или се покрива с гореща пепел, или се захлупва с металически връщник, покрит с жарава. ”

[2]

С изключение на планинските райони, които остават далеч от нововъведенията в градовете, на много места заедно с подницата, са разпространени и пещите (в много и различни варианти, с различно разположение в дома – на двора или до домашното огнище, в зависимост от технологията на изграждане). Готовият продукт е разпространен в два основни варианта : хляб с квас и хляб без квас.

  Хлябът без квас се нарича още  преснец, пита, турта, глух хляб, фодула, бобота. Приготвя се бързо и лесно; често се консумира още топъл; не се реже, а се чупи; меси се от различни видове брашно, вода и сол; пече се във вече прегарящ огън, подница или пещ. Меси се при удобен момент за продан на ненадейно появили се чужденци в населеното място; при посещение на неочаквани гости; когато омесеният хляб за седмицата е свършил непредвидено или при определени ритуални практики, изискващи консумацията му в такава форма.

Квасеният хляб се приготвя, като се замесва с част от тестото от предното месене. При особени обстоятелства, обвързани с народните вярвания, се ползва чужд квас. Цветана Георгиева дава информация за наличието на изследвания в района на Източни Родопи, съобщаващи за жени християнки, които предпочитат да взимат готов квас от помакини (българки, приели исляма), защото те владеели по – добре майсторството на квасеника. Този хляб се яде по-дълго време; меси се веднъж седмично и след втвърдяването му, се реже и консумира под различни форми (напр. попара).

Безквасният хляб е по-често явление в селата. За него научаваме от сведения на чужденци, преминаващи през нашите земи в периода XVI – XIX в. Съществува значителна разлика в практиките, свързани с приготвянето и консумацията на хляб в териториите на селата и в тези на градовете. Важно е да не забравяме, че значителна роля за това играе културата на местното население. В началото на обговаряния период, градът не може да бъде определян като български, а селата се делят на махали според вярата на обитателите им. За това всички направени изводи се отнасят само до онзи тип култура на консумацията на хляб, присъщ за християните.

За високата  консумация и засиленото хлебопроизводство в градовете свидетелстват запазени официални документи като регистри и протоколни книги за цени и пренос на производствени ресурси ( пшеница, ечемик, просо, ръж ) от периферни селищни области. От пътеписи на временно пребиваващи  европейци у нас научаваме за многообразието от форми на хлебни изделия, предлагани на пазара. Градското производство се отличава с утвърден стандарт и технология, които го превръщат в доходоносен занаят. Предполага се, че само част от българското население в градовете е можело да си позволи консумацията на такъв тип хляб и домашното производство е било честа практика.

За спецификите на хляба в селата, отново разполагаме със сведенията на преминаващи чужденци. В статията на Цветана Георгиева „ Хлябът –  ключ, който разделя и събира човешки светове” са цитирани множество примери за такива свидетелства. Ще приложа само един, тъй като останалите не се различават категорично от него, а направените изводи от всички източници са почти идентични.

„Хлябът, който ядохме по тези места (селата около София – Цв. Г.) беше в повечето случаи печен в пепел. Наричат го погачи. Продават го момичета и жени, защото тук няма хлебари. Когато тези бедни момичета научат, че пристига някой, от който може да се спечели нещо, смесват тесто от брашно и вода, без никаква мая и го пекат под гореща пепел. Още горещ от пещта те го разнасят за продан на ниска цена...”

[3]

(Френски пътеписи за Балканите XV – XVIII в.)

Във всички цитирани източници се откроява отрицателното отношение на чужденците към българския хляб. Той не се приготвя от чисто, бяло брашно и мая, както в градовете. Технологията на изпичане е изостанала, видът му - неугледен, а вкусът - неприятен.

Георгиева прави едно важно уточнение относно достоверността на тази информация. В нея безспорно се съдържат впечатленията на чужденеца (като чужд, външен) и в това се състои обективността й, но през погледа му на непознаващ културата, с която се сблъсква, от което  произлизат възможните грешки и високата критичност в представените описания.

За доброто разбиране на дадена култура, непременно е необходимо познаването на обредната система, разположена в нея. Тя е многообразен носител на огромни ядра от смисли, който ги съхранява и пренася във времето –  част от културната памет на даден народ, която му дава основание да се идентифицира като общност. Обредността предполага действия, чиито основания са с много дълбоки и различни по произход корени. Да бъде проследено значението на хляба, като участник в  една подобна система, е труден и дълъг процес, който е будил и ще продължава да буди изследователски интерес. Голяма част от ритуалността, изградена около убедеността на хората в  свещена природа на хляба, обогатявя фолклорните ни традиции днес и ни разкрива корпус от знания за различните механизми, служещи на нашите деди да се справят заедно с трудностите, страховете и необяснимото.

Хлябът е веществен символ – връзка, която свързва и осъществява равновесие между профанното в човешкия живот и сакралните сили на природното и божественото, действащи над него. Като свещена храна за споделяне, взимаща участие във всяка практика, свързана с християнския празничен календарен цикъл, той изпълнява едновременно обединяваща обществена функция и маркира важни етапи от човешкия жизнен цикъл. Връзката на човека с природата е необходимост за неговото оцеляване, божественото благоволение е знак за щастие, а преминаването от един социален статус в друг, утвърждава участието и мястото на личността в обществото. Хлябът е винаги означаващ в инициацията на тези моменти от човешкото съществуване и негов модел, заедно с всички етапи от началото, до края на целия си производствен цикъл. Именно затова ритуалното приготвяне на хляб е строго регламентирано: осъществява се на определен ден, според целта си; различните етапи на приготвяне имат определен час, важна е характеристиката и социалния статус на жената – извършителка на действието; технологията на приготвяне; състоянието и произхода на производствения материал; обстановката на извършване; страничните участници и др.

В различните краища на страната ни, изразяването на символната система, с която е натоварен в определения ритуал, е елемент на спецефично творчество – върху хляба се моделират различни значещи форми, изпълнаващи определена функция. “Фигурите върху обредните хлябове, както и самото им приготвяне имат характер на заклинание. Кръглият кравай е модел на Космоса, фигурите върху него са космическите светила, птици, домашни животни. Те са пожелания – заклинания за плодородие,щастие, любов.”

[4]

  Тези изображения, представляват не само спецефични модели, изразяващи разбиранията на предмодерния човек за световния и божествен ред, но и отразяват естетическото му съзнание, способността му за творческо мислене и представите му затова, що е красиво.

   Невъзможно е в рамките на едно кратко изследване да се долови обхватът на всички роли на функциониране на хляба в предмодерното общество. Дори да се опитаме на извлечем някакви смислови взаимовръзки между различните аспекти, които засегнахме (подреждането им в йерархии, опозиционни двойки или друг подход) ще се сблъскаме с трудността да разделим и подредим една общностна представа, която се е развивала и обогатявала във времето. Представата, която добиваме днес е цялостна. Културата и бита на предмодерния човек са в непрестанно взаимодействие. Сакралната роля на хляба в обредността и уважението, с което се е ползвал той във всекидневния живот на българина, можем да видим здраво преплетени в народната мъдрост:

“В него хляба, в него и ножа.

Глад не види нищо освен хляб.

Да имаше сирене, щях да надробя попара, ама няма хляб!

Умният и насън си изкарва хляба.

Умният навсякъде си изкарва хляба.

Харчи се като топъл хляб.

Човек не живее само с хляб.

Чуждият хляб — зъби кърши.

Никой не е по-голям от хляба.

Давали на циганина царство, а той питал: ами хляб?”[5]

Едва ли информацията, която имаме за действията на хората в миналото, е достатъчна за да си отговорим на въпроса, какви са били мислите, чувствата, страховете и светогледът им. Ние винаги разсъждаваме върху феномените на миналото от субективната гледна точка на собственото си настояще. Изводите ни остават в тесните рамки на способността ни за интерпретация, която също се определя от начина ни на живот днес. Съществуват множество тези за това, че независимо от менящите се времена, действащите механизми са винаги едни и същи, но под различни форми. В такъв случай, ако сме в състояние да разбираме миналото, то ние ще сме по–подготвени да си обясним настоящето и бъдещето. 

Макар опитите ни за пълно разбиране, да ми се струват безполезни, трябва да призная, че все пак е възможно, но само в рамките на собствената ни култура. Ние имаме удивителната възможност  да се докосваме до още съществуващи феномени от нашето минало. В някои кътчета на страната ни, част от културата, която днес разглеждаме като фолклорна традиция, продължава да бъде действителност, която споделят живи хора. Внимателното вглеждане и проследяване на развитието на отделни феномени, подобни на хляба (веществено свидетелство за материалния свят на дедите ни и едновременно с това – носител на духовната култура, въплатена в него) е нашият шанс за разбиране на собствената ни действителност, не като сегашност, а като дълъг път на развитие на множество преплетени светогледи.

БИБЛИОГРАФИЯ:

 Вакарелски, Х.. „Етнография на България”, изд. Наука и изкуство, С. 1974

Георгиева, Ц. „ Хлябът – ключ, който разделя и събира човешки светове”. В: Български фолклор, кн. 2, 1992

Георгиева, И. “Хлябът на българина: хляб без квас, хляб с квас”, Достъпно на http://www.libsu.uni-sofia.bg/Statii/hliab.html

Павлов, И. “Присъствие на храненето по българските земи през XV – XIX в. Акад. изд. „ Проф. Марин Дринов”, С. 2001

Старева, Л. „Български светци и празници”, изд. Труд, С. 2003

Старева, Л. “Български магии и гадания”, изд. Труд, С. 2007

Янева, С. “ Български обредни хлябове”, изд. на БАН,С. 1989

http://www.space.com/19394-magnetic-braids-sun-corona-nasa.html

http://www.sciencedaily.com/releases/2013/01/130123144226.htm

Видимата повърхност на слънцето, наречена още фотосфера има температура от 10000 градуса по Фаренхайт. Ако се отдръпнем от нея преминаваме през разреден слой от горещ йонизиран газ или плазма, още наречена корона. Короната е позната на всички, които наблюдаваха пълното слънчево затъмнение, тя беше призрачния блясък около скритото слънце.

Но как  е възможно соларната атмосфера да става все по-гореща вместо да става по-студена с отдалечаването от слънчевата повърхност?  Тази мистерия беше неразрешима за соларните астрономи от десетилетия. Суборбитална ракетна мисия, която стартира през Юли 2012, ни предостави едно голямо парче допълващо този пъзел.

Това е едно от изображенията с най-висока резолюция , заснети върху соларната корона или външната атмосфера. Снимката беше осъществена от инструментът на НАСА за изображения на короната с висока резолюция, наречен още Hi-C. Снимката е в ултравиолетовата дължина на вълните от 19.3 нанометра. Hi-C показа, че слънцето е динамично, с магнитни полета, които постоянно се извиват и усукват при избухване на енергия. Ако се сумират тези избухвания на енергията, те могат да повишат температурата на слънчевата корона до 7 милиона градуса по фаренхайт(3 888 871.11 по целзий), когато слънцето е особено активно /Кредит: NASA/

Уреда за изображения с висока резолюция от слънчевата корона или Hi-C, разкри още един от механизмите, който изпомпва енергия в слънчевата корона, загрявайки я до температури от 7 милиона градуса по Фаренхайт(3 888 871.11 по целзий). Тайната е комплексен процес познат ни като магнетично повторно свързване.

 „Ние за пръв път имаме изображения с достатъчно висока резолюция, на които можем директно да наблюдаваме магнетичното повторно свързване.“ Обясни астрономът Леон Голуб (Център за астрофизика Харвард-Смитсон). „Можем да видим всички детайли на короната пет пъти по-ясно отколкото с всеки друг инструмент.“

 „Нашия екип разработи един забележителен инструмент способен на революционна резолюция на изображението от соларната атмосфера. Поради нивата на слънчева активност, ние имахме възможността ясно да се фокусираме върху активна точно от слънцето и се сдобихме с няколко забележителни изображения“ каза хелио-физикът Джонатан Съртън (от Центъра за космически полети Маршал).

Магнетични плитки и примки

Активността на слънцето, включително и соларните изблици и изригвания на плазма, са причинени от магнитните полета. Повечето хора са запознати с обикновения магнит и с това, че когато се поръсят метални стружки около него, могат да се наблюдават примките на магнитното поле от единия до другия му край. Слънцето е доста по-сложно.

Повърхността на слънцето е като колекция от магнити дълги хиляди мили, разпръснати наоколо, след като са изплували от вътрешността на звездата. Магнитни полета започват от една точка и се извиват до друга такава. Плазмата плува по линиите на тези полета, отчертавайки ги с блестящи нишки.

Изображенията от Hi-C показват преплетени магнитни полета, сплетени точно както плитка от коса. Когато тези плитки се отпускат или затягат, те освобождават енергия. HI-C успя да заснеме този феномен по време на полета си.

Уредът засече също зона където магнитните полета първо се кръстосаха под формата на X, след което се изправиха поради процеса на повторно свързване на магнитните полета. Минути по късно тази точка изригна с малък соларен пламък.

Hi-C показа, че слънцето е динамично, с магнитни полета, които постоянно се извиват, усукват и сблъскват в изблици на енергия. Всички тези енергийни изблици могат да повишат температурата на короната до 7 милиона градуса по фаренхайт ако слънцето е особено активно.

Очертаване на целта

Телескопът на борда на Hi-C предостави с резолюция от 0.2 (ъглови) секунди –  размера на монета видим от далечина 10 мили. Това позволи на астрономите да извадят детайли достигащи до размери от 100 мили(160.9 км). (За сравнение, слънцето е 865 000 мили в диаметър).

Hi-C фотографира слънцето чрез ултравиолетова светлина с дължина на вълната от 19.3 нанометра – 25 пъти по-къса от вълната на видимата светлина. Този тип вълни са блокирани от атмосферата на Земята, така че за да направят наблюденията си астрономите трябваше да излязат отвъд атмосферата. Суборбиталния полет на ракетата позволи на Hi-C да събере данни за малко повече от 5 минути преди да се завърне на Земята.

Hi-C имаше видимост само над  част от слънцето, така че екипът трябваше да го насочи много внимателно. И тъй като слънцето се променя в рамките на часове, те трябваше да изберат своята цел в последния възможен момент – деня на изстрелването. Избран беше регион от повърхността , с обещания за особена активност.

 „Наблюдавахме един от най-големите и много сложни актвини региони, които съм виждал върхъ Слънцето,“ каза Голуб. „Надявахме се, че ще видим нещо наистина ново и не бяхме разочаровани.“

Следващи стъпи

Голуб оповести, че данните от Hi-C продължават да бъдат анализирани за още открития. Изследователи дебнат зоните където други процеси на освобождаване на енергия се случват.

В бъдещето учените се надяват да стартират мисия на сателит, който ще може да наблюдава слънцето продължително със същото силно ниво на детайлност.

 „Научихме толкова много само за пет минути. Представете си какво може да научим ако наблюдаваме слънцето денонощно с този телескоп,“ каза Голуб.

Това изследване беше публикувано в журнала „Природа“(Nature), в труд със съвместното авторство на Съртан, Голуб, А. Уайнбарджър (Маршал), Б. Де Понту (Локхийд Мартин), К. Кобаяши (Университет Алабама –Хънтсвил), Р. Муур (Маршал), Р. Уолш (Университет на централен Ланкашайър), К. Коррек, М. Вебер и П. МаКколей (CfA), A.  Тайтъл (Локхийд Мартин), С. Кузин (Физичен институт Лебедев), и Ц. Дефорест (Югозападен изследователски институт).

Артистична импресия на сблъсъка и сливането на две неутронни звезди. Смята се, че непродължителните избухвания на гама лъчение  са причинени от сливането на бели джуджета, неутронни звезди или  черни дупки. Теорията предполага , че това е кратък феномен, тъй като има съвсем малко количество прах и газ, които да захранват „сиянието“ на сблъсъка.(Кредит НАСА/ Дана Бери)

Близък и краткотраен изблик на гама лъчение може да е причината за интензивния поток от високо-енергийна радиация, който е ударил Земята през 8ми век,  според ново изследване проведено от астрономите Валери Хамбариян и Ралф Нойхойзер.

Двамата учени, работещи в Астрофизическия институт на Йенския университет в Германия, публикуваха своите резултати в журнала „Месечни новини на Кралското Астрономическо Общество“.

През 2012 ученият Фуса Миаке обяви откритието на високи нива на изотопите Въглерод -14 и Берилий -10  в три слоя формирани през 775 година сл.Хр., предполагайки че това е изблик на радиация, ударил земята през 774-775 година. Въглерод-14 и Берилий-10 се формират когато радиацията от космоса се сблъска с водородни атоми, които на свой ред  се разпадат до тези  по-тежки форми на въглерод и берилий. По ранните изследвания, отрекоха възможността за близка експлозия на масивна звезда /супернова/ тъй като никакви записани наблюдения  от това време не съществуват и никакви останки от феномена не могат да бъдат намерени.

Проф. Мияке също размишлява над това дали соларното изригване е причината, тъй като този феномент обикновено не е достастъчно силен за да причини наблюдавания излишък от въглерод-14. Големите изригвания са придружени от изригвания на материял от короната на слънцето, водещи до видими промени в северното и южното полярно сияние (aurorae), но за това също не са намерени исторически свидетелства.

Следвайки това обявление, изследователите насочиха вниманието към един източник от Англо-Саксонска хроника , който описва „червено разпятие“  видяно след залез и предположиха, че това може да бъде търсената супернова. Свидетелството обаче датира от 776г., твърде късно за да можеда обясни наличието на въглерод-14  и също не даващо обяснение за липсата на остатъчни ефекти от този феномен.

Изследователите Хамбариян и Нойхойзер имат друго обяснение, което не противоречи с наличието на излишък от въглерод-14 и отсъствието на свидетелства за феномени в небето. Те предполагат , че два компактни остатъка от звезди, например черни дупки, неутронни звезди или бели джудета са се сблъскали и сляли в едно. Когато това се случи, част от енергията е освободена под формата на гама лъчи, най-високо енергийната част от електромагнитния спектър, който включва видимата светлина .

При тези сливания, избликът на гама лъчение е интензивен , но кратък, типично продължаващ не повече от 2 секунди. Тези събития се наблюдават в други галактики много пъти на година, но за разлика от дълготрайните изригвания, те нямат никакво излъчване на видима светлина. Ако това е обяснението на изблика на радиация през  774-775г., тогава сливането на звездите не може да е на по-близо от около 3000 светлинни години, или щеше да доведе до унищожението на част от земния живот. Основавайки се на нивата на въглерод -14, Хамбариян и Нойхойзер вярват, че изригването на гама лъчите се е случило в система отдалечена на някъде между 3000 и 12000 светлинни години от слънцето.

Ако те са прави, тогава това би обяснило, защо няма свидетелства за промяна в полярното сияние, причинявани  от взрив на супернова.  Други трудове предполагат , че видима светлина се излъчва и по време на краткотрайните избухвания на гама-лъчи, което може да се наблюдава при относително близки феномени. Тъй като светлината се вижда само за няколко дни, може лесно да бъде пропусната, но въпреки това може да си струва историците да проверяват за свидетелства в текстове от този период.

Астрономите могат също да продължават да търсят обекта на сливането, 1200 годишна черна дупка или неутронна звезда на разстояние 3000-12000 светлинни години от слънцето, но без характерните газ и прах остъчни след взрива на суперновата.

Д-р. Нойхойзер коментира: „Ако изригването на гама лъчението беше по-близо до Земята, то щеше да причини значителни щети на биосферата. Но дори отдалечено на хиляди светлинни години, подобно явление днес би могло да причини хаос за чувствителните електронни системи,  от които напредналите общества до голяма степен зависят. Предизвикателството в момента е да се изчисли колко често има подобни пикове на въглерод-14 , т.е. колко често подобни радиационни взривове удрят земята. През последните 3000 години, което е максималната възраст на дърветата живи днес, изглежда че само едно подобно събитие се е случило.